— Какво има? — попита Вега.
Капитан Рамирес се засмя тихо.
— ПЧТ. Ядосан е от евентуална ПЧТ.
— А? — попита Вега.
— Повреда от чуждо тяло. Ако една такава гилза бъде всмукната от самолетен двигател, например турбинен двигател, тя ще го строши. Да, събират гилзите.
Чавес отново насочи бинокъла към камиона.
— Сър, виждам някакви сандъци. Може би тази вечер ще излитат с пратка. Как става така, че няма горивни резервоари… да! Капитане, последния път, когато бяхме тук, не заредиха самолета с гориво, нали?
— Полетът започва от нормално летище на двадесет мили оттук — обясни Рамирес. — Може би не се налага да доливат… Странно е, нали?
— Дали нямат варели с гориво в колибата? — зачуди се Вега.
Капитан Рамирес изсумтя. Искаше да прати двама от хората си, за да проверят околността, но получените заповеди не му позволяваха да го направи. Единственото патрулиране се състоеше в проверка на летището за допълнителна охрана. Не се приближаваха на повече от четиристотин метра от просеката и винаги го правеха, без да изпускат двамата пазачи от погледа си. Заповедта му гласеше, че не трябва да поема дори най-малък риск за евентуален контакт с противника. Затова не трябваше да патрулират наоколо, макар че така щяха да научат за противника повече, отколкото вече знаеха — неща, които може да им бъдат полезни. Смяташе, че това би било добра бойна практика, а заповедта, която я забраняваше, бе тъпа, тъй като тя носеше толкова рискове, колкото предотвратяваше, а дори и повече. Но заповедите си бяха заповеди. Който ги е измислил, не е разбирал достатъчно от войнишка служба. Рамирес за първи път срещаше това явление, тъй като и той не беше достатъчно стар, за да си спомня Виетнам.
— Ще бъдат тук цял ден — каза Чавес. Струваше му се, че шофьорът на камионетката кара двамата да броят гилзите, а проклетите неща се намираха много трудно. Вега провери часовника си.
— До залеза остават два часа. Иска ли някой да се хване на бас, че довечера ще бъдем заети? Залагам сто песос, че тук ще кацне самолет преди десет часа вечерта.
— Няма какво да се басираме — обади се Рамирес. — Дългият, до камиона, тъкмо отваря една кутия с факли.
Капитанът ги напусна. Трябваше да се обажда по радиотелефона.
Бяха минали два спокойни дни в Корезал. Кларк тъкмо беше се върнал от късния обяд в офицерския клуб във Форт Амадор — любопитен беше фактът, че командващият армията на Панама имаше квартира в същата сграда, въпреки че в момента не беше на почит сред американски военни. После подремна за малко. Реши, че местните обичаи са хубаво нещо. Особено ако става дума за спане през най-горещите часове на деня. Студеният въздух на климатичната инсталация на фургона, предназначен предимно да предпазва електронното оборудване от влагата, му даде необходимия тласък, за да се събуди напълно.
Група „Нож“ беше записала един самолет още през първата си вечер. Два от другите взводове също бяха реализирали удари, но един от самолетите беше стигнал до целта си, защото изтребителят F-15 загуби радара си за всеобщо раздразнение. Но тези проблеми трябваше да се очакват при операция, която е толкова лишена от материална база. Два самолета за три вечери не беше толкова зле, особено ако се има предвид положението само преди месец, когато хората от митниците се считаха за щастливци, ако хванеха по един самолет месечно. Освен това един от взводовете не беше забелязал абсолютно никакви самолети. Тяхното летище изглеждаше напълно изоставено, напук на данните от разузнаването, които бяха изглеждали толкова обещаващи само преди седмица. Това също беше една от опасностите на операциите в реалния свят.
— „Променлива“, тук „Нож“, край — обади се високоговорителят без никакви встъпителни думи.
— „Нож“, тук „Променлива“. Чуваме ви ясно и високо. Готови сме да приемаме, край.
— В „Рено“ има раздвижване. Вероятно довечера ще излита пратка. Ще ви информираме. Край.
— Разбрано. Ще чакаме. Край.
Един от хората от Оперативния отдел вдигна слушалките за друг радиоканал.
— „Орлово гнездо“, тук „Променлива“… Имайте готовност… Разбрано. Ще ви държим в течение. Край. — Върна слушалката на мястото й и се обърна. — Ще задействат всички. Изтребителят отново е на мястото си. Изглежда, радарът е трябвало да бъде ремонтиран или да му се смени някаква част. Сега е готов и военновъздушните сили поднасят извиненията си.
— Има защо — измърмори другият човек от Оперативния отдел.
— Момчета, мислили ли сте някога, че някоя операция може да се развива прекалено добре? — попита от мястото си в ъгъла Кларк.