Почувства, че по-старшият от двамата искаше да отговори нещо гадно, но не беше толкова глупав.
— Ония сигурно се досещат, че има нещо нередно. Не трябва нещата да бъдат съвсем очевидни — обясни Кларк на другия човек.
След това се облегна и затвори очи. Май е по-добре да поспи още малко този следобед, защото нощта може да се окаже дълга.
Чавес получи това, което желаеше, малко след залез. Започна леко да вали, а приближаващите се от север облаци обещаваха още по-тежък дъжд. Персоналът на летището разположи факлите — сега имаше много повече, отколкото предишния път — и скоро след това самолетът кацна.
Дъждът създаваше проблеми с видимостта. На Чавес му се стори, че някой извади шланг за гориво от колибата. Може би вътре имаше варели и ръчна помпа, но възможността му да вижда какво става там, на около пет или шестстотин метра от него, се подобряваше и влошаваше от променящия се дъжд. Случи се още нещо. Камионът отиде в средата на пистата и шофьорът хвърли още десет факли, за да маркира централната линия. Самолетът излетя двадесет минути след това и Рамирес вече разговаряше по спътниковия радиотелефон.
— Можа ли да видиш номера на опашката? — попита „Променлива“.
— Не — отговори капитанът. — Дъждът е доста силен. Видимостта не струва нищо. Но той излетя в посока двадесет-петдесет-едно, към Лима, и се отправи на северозапад.
— Разбрано. Край.
Рамирес не харесваше въздействието на намалената видимост през тази нощ върху взвода му. Прати още двама войници на наблюдателния пост, но се оказа излишно. Този път охраната не си направи труда да угаси факлите, като остави дъжда да ги намокри. Камионът замина малко след като самолетът излетя, и двамата наказани пазачи на пистата се оттеглиха на сушина в колибата.
На Бронко също му беше скучно. Не че имаше нещо против онова, което вършеше, но липсваше предизвикателството. А освен това се задържа само на четири свалени самолета, а му трябваше и пети, за да стане ас. Пилотът на изтребителя знаеше, че мисията е по-добре изпълнена, когато имат живи затворници, но, по дяволите, да убиеш тези кучи синове е по-приятно, въпреки че нямаше много предизвикателство в тази работа. Той караше самолет, проектиран да се мери с най-добрите изтребители, които произвеждаха руснаците. Да свалиш един двумоторен „Бийч“ беше толкова трудно, колкото да отидеш с колата си до офицерския клуб, за да изпиеш две бири. Може би тази вечер ще опита нещо по-различно… но какво?
Това беше повод да се замисли, докато кръжеше на север от канала Юкатан, малко зад самолета-цистерна Е-2С и, разбира се, извън трасетата за полети на пътнически лайнери. Влязоха във връзка с него по обичайното време. Зави на юг, за да стигне до целта, за което му бяха нужни малко повече от десет минути.
— „Дръж!“ — обади се той. — Виждам целта.
Още един двумоторен самолет, контрабандист на наркотици.
Капитан Уинтърс още се гневеше за онази вечер. Някой беше забравил да провери графика за поддръжката на неговия „Ийгъл“ и проклетата дрънкулка отказа точно когато производителят казваше, че ще откаже след петстотин и три часа работа. Удивително беше, че можеха да познаят с такава точност. Удивително е, че един изтребител за милиони долари опъна колесника заради някаква петдоларова дрънкулка или диод, или чип, или каквото е онова нещо. Струваше пет долара. Знаеше, защото сержантът му каза.
Е, ето го. Двумоторен, приличаше на „Бийч Кинг Еър“. Нямаше светлини и летеше много по-ниско, отколкото беше ефективната височина на летене със средна скорост на изтребителя.
„Окей“ — помисли си Бронко, като намали скоростта на самолета си, освети другия и направи първото си обаждане по радиото.
Наркотрафикант беше. Направи същата глупост, както всички други. Намали мощността на двигателя, спусна клапите и се сниши към водата. Уинтърс никога не беше стигал на повече от четвърто ниво на играта „Донки Конг“, но да гръмнеш един истински самолет в тези условия беше далеч по-лесно, отколкото в играта, а и не трябва да пускаш монети в машината… Но на него му беше скучно.
„Окей, нека опитаме нещо по-различно.“
Остави самолета да се снижи, като поддържаше собствената си височина и мощност, за да мине много пред него. Провери дали светлините на самолета му са изключени, а след това направи рязък завой наляво. Това доведе радара на линия с целта и видя двумоторния „Кинг Еър“ на инфрачервения си скенер, който беше свързан към видеокасетофон по същия начин, както и оръдията му.
„Мислиш, че си ме изгубил, нали?“
А сега идва интересното. Тази нощ беше истински тъмна. Ийгълът имаше синьосивкава окраска, която трябваше да го слива с небето, а нощем не се забелязваше повече от самолетите с матовочерно покритие. Беше невидим. Знаеше, че екипажът на самолета го търси навсякъде. Навсякъде, само не и право напред.