Не беше честно. Не беше честно да си отиде, без да се сбогува. Оставил я беше с една целувка с дъх на кафе на път към вратата, каза нещо за отиване до магазина на „Сейфуей“ на връщане от работа и тя дори не го погледна, не погледна и колата му. В продължение на месеци се измъчваше заради това.
„Какво би казал Рич?“
Но Рич беше мъртъв и две години представляваха достатъчно дълго време.
Децата бяха приготвили вечерята, когато тя стигна вкъщи. Мойра се качи по стълбите, за да се преоблече, и се улови, че гледа към телефона, който се намираше до нощната масичка. До снимката на Рич. Седна на леглото с очи, вперени в него, като се опитваше да се пребори със себе си. Така прекара около минута. След това извади листчето от портмонето си, дълбоко си пое дъх и започна да набира номера. В слушалката се чуваше нормалното пращене на международните линии.
— Диас и Диас — отговори един глас.
— Мога ли да разговарям с Хуан Диас, моля? — попита Мойра.
— Кой се обажда? — отговори гласът, като премина на английски език.
— Мойра Улф.
— А, сеньора Улф! Казвам се Консуела. Моля, почакайте momento. — Последва почти едноминутно пращене в слушалката. — Синьора Улф, той е някъде из завода. Не мога да го намеря. Мога ли да му поръчам да ви се обади?
— Да. Ще си бъда у дома.
— Si. Ще му предам. Сеньора?
— Да?
— Моля да ме извините, но трябва да ви го кажа. След смъртта на неговата Мария… сеньор Хуан ми е като син. Откакто ви срещна, сеньора, той отново е щастлив човек. Боях се, че той никога няма да… Моля ви, не му казвайте, че съм говорила за тези неща, но искам да ви благодаря за това, което направихте. Много хубаво нещо направихте за дон Хуан. Тук в канцеларията се молим за двама ви, молим се да бъдете щастливи.
Имаше нужда да чуе точно това.
— Консуела, Хуан ми е говорил за теб толкова много чудесни неща. Моля те, наричай ме Мойра.
— Вече наговорих твърде много неща. Ще намеря сеньор Хуан, където и да е той.
— Благодаря ти, Консуела Довиждане.
Консуела, чието истинско име беше Мария — от него Феликс (Хуан) взе идеята за името на починалата си съпруга, — бе на двадесет и пет години и випускничка от едно местно училище за секретарки, която искаше да направи малко повече пари и беше вкарвала контрабандно наркотици в Америка през Маями и Атланта на няколко пъти, докато един случай, при който почти я бяха хванали, я накара да промени кариерата си. Сега работеше по малко за бившите си работодатели и въртеше собствен бизнес извън Каракас. Само за тази задача — да чака телефонът да звънне — й се плащаха по пет хиляди долара седмично (разбира се, това беше само половината от работата). Започна да изпълнява и втората част, като набра един номер. В слушалката се дочуха няколко щраквания. Номерът, на който тя се обади, беше прехвърлен на друг телефон, който не й беше известен.
— Да?
— Сеньор Диас? Обажда се Консуела.
— Да?
— Мойра позвъни преди малко. Иска да й се обадите у дома.
— Благодаря. — Връзката се прекъсна.
Кортес погледна часовника на бюрото си. Ще я накара да почака… двадесет и три минути. Апартаментът му представляваше луксозно жилище в град Меделин и се намираше на два блока по-надолу от апартамента на шефа. Зачуди се дали това е обаждането, което очакваше? Помнеше случаите, когато търпението му се изчерпваше, но отдавна не беше млад офицер от разузнаването и той се зае отново с документите си.