— Отново ще разгледаме идеята, която ми подхвърли в Сейнт Китс — каза заместник-директорът на Оперативния отдел.
— Каква е целта? — предпазливо запита Кларк. Не беше трудно да се досети защо става всичко това, нито кой е измислил указанието. Точно тук се криеше причината за предпазливостта му.
— Съкратената версия на отговора е отмъщение — отговори Ритър.
— Възмездие е по-приемлива дума — изтъкна Кларк. Въпреки че му липсваше образование, той четеше много.
— Целите представляват пряка заплаха за сигурността на Съединените щати.
— Президентът ли каза това?
— Думите са негови — потвърди Ритър.
— Добре. Така всичко става законно. Не по-малко опасно, но законно.
— Можеш ли да го направиш?
На лицето на Кларк се появи отнесена и мрачна усмивка.
— Ще провеждам своята част от операцията по свой начин. В противен случай забравете за мен. Не искам да умра от недоглеждане. Не искам никаква намеса оттук. Дайте ми списъка на целите и необходимите средства. Останалото ще направя по свой начин и по свое разписание.
— Дадено — кимна Ритър.
Кларк се изненада особено много от това.
— В такъв случай мога да го направя. А какво става с хлапетата, които тичат из джунглата?
— Изтегляме ги тази вечер.
— За да ги внедрите къде? — попита Кларк. Ритър му каза.
— Това е наистина опасно — отбеляза агентът, въпреки че отговорът не го изненада. Вероятно всичко е било планирано така през цялото време. Но ако е било така…
— Знаем го.
— Не ми харесва — каза Кларк след кратък размисъл. — Така нещата стават по-сложни.
— Не ти плащаме, за да ти харесва.
Кларк трябваше да се съгласи с това. Но беше достатъчно честен със себе си, за да признае коя част му харесва. В края на краищата точно този тип работа го вкара в уверената прегръдка на Централното разузнавателно управление преди толкова години. Но онази работа беше основана на принципа на свободната практика. Тази е законна, но не съвсем. Едно време за мистър Кларк това нямаше да е От значение, но сега, след като имаше жена и деца, тези неща го вълнуваха.
— Мога ли да се видя със семейството си за два дни?
— Разбира се. Трябва ни малко време да сложим нещата в ред. Ще изпратя във Фермата всичката информация, от която може да имаш нужда.
— Как ще наречем тази операция?
— „Реципрочност“.
— Предполагам, че това е достатъчно добро определение. — Лицето на Кларк се разкриви в усмивка. Излезе от стаята и тръгна към асансьора. В него се намираше новият заместник-директор по разузнаването доктор Райън, тръгнал към кабинета на съдията Мур. Двамата — Райън и Кларк — не се бяха запознавали, а и сега моментът не бе подходящ, въпреки че животът им вече имаше две пресечни точки.
14.
ОПЕРАЦИЯ ПО ЗАЛАВЯНЕ И ОТМЪКВАНЕ
— Трябва да благодаря на твоя директор Джейкъбс — каза Хуан. — Може би един ден ще се запознаем. — В този случай бе действал бавно. Прецени, че скоро ще може да измъкне каквато си поиска информация от нея със същата интимна увереност, каквато може да се очаква от съпруг и съпруга. В края на краищата нали истинската любов не позволява тайни?
— Може би — отговори след малко Мойра. Една част от съзнанието й вече беше ангажирана с мисълта, че директорът ще дойде на нейната сватба. Надяваше се, че това може да стане.
— За какво отиде в Колумбия? — попита той, като пръстите му изследваха вече позната територия.
— Е, това вече е обществена тайна. Операцията се нарича „Тарпон“. — За няколко минути Мойра обясни всичко, като през това време Хуан не спря милувките си нито за миг.
Това се дължеше единствено на опита му като разузнавач. Дори установи, че се усмихва лениво към тавана. „Какъв глупак. Предупреждавах го неведнъж в собствената му канцелария, но не — твърде умен беше, твърде уверен в собствената си мъдрост, за да послуша съвета ми. Е, може би тъпото копеле ще се нуждае от съвета ми сега…“ Необходими му бяха още няколко минути, за да се запита как ли ще реагира работодателят му. В този момент усмивката и милувките му спряха.
— Нещо не е ли наред, Хуан?
— Твоят директор е избрал опасно време за посещение в Богота. Онези ще бъдат много ядосани. Ако открият, че той е там…
— Пътуването е тайна. Министърът на правосъдието е негов стар приятел. Мисля, че заедно са ходили на училище и се познават от четиридесет години.
„Пътуването беше тайна.“ Кортес се замисли, че не може да са толкова глупави, та да… Но можеше. Удиви се, че Мойра не усеща студа, който премина през тялото му. Но какво ли би могъл да стори той?