— Президентът говори като ядосан човек.
— Ти как щеше да се чувстваш? Директорът на ФБР му беше приятел. Доколкото политиците могат да имат приятели. — Кларк почувства нужда да уточни изказването си. Пазеше се от политическите фигури, дори и от онези, за които гласуваше.
— Той какво ще прави по този въпрос?
— Не зная, Санди. — „Все още не съм го проумял докрай.“ — Къде са децата?
— Отидоха до Буш Гардънс с приятелите си. Има ново увеселително влакче и вероятно сега пищят до скъсване.
— Имам ли време да взема душ? Пътувах целия ден.
— Вечерята е след тридесет минути.
— Чудесно. — Той отново я целуна и се отправи към спалнята с чантата си. Преди да влезе в спалнята, изсипа мръсните си дрехи за пране в коша. Кларк щеше да си отпочива един ден със семейството си, преди да започне да планира мисията си. Не бързаше чак толкова много. За мисиите от този тип бързането означаваше смърт. Дано политиците разберат това.
„Но не — помисли си той на път към банята. — Те никога не разбират.“
— Не искам да се чувстваш зле — каза му Мойра. — Уморен си. Извинявай, аз те изтощих. — Тя сгуши лицето си върху гърдите му. В края на краищата мъжете не са машини и пет пъти само в един ден… какво ли още трябва да очаква от него? Той трябваше да спи, да почине. А също и тя. Мойра установи, че се унася.
След няколко минути Кортес нежно се освободи от прегръдката й, като я гледа как диша бавно и спокойно със замечтана усмивка на спокойното си лице, и се зачуди какво, по дяволите, да направи. Ако изобщо може да се направи нещо. Да поиска разговор по телефона и да рискува всичко заради кратък разговор по незасекретена линия? Колумбийската полиция или американците, или някой друг трябва да подслушва всичките тези телефони. Не. Това беше по-опасно, отколкото ако не прави нищо.
Професионалният опит му подсказваше, че най-добре е да не предприема нищо. Кортес се вгледа в себе си. Нищо не беше както трябва. Това му се случваше за първи път от много време насам.
Разбира се, група „Нож“ тънеше в пълно, ако не и блажено невежество за случилото се през изминалия ден. В джунглата няма вестници, а радиото им беше за служебно ползване. По тази причина новото съобщение ги изненада още повече. Чавес и Вега пак дежуряха на наблюдателния пост, като търпяха влажната жега, последвала една жестока гръмотевична буря. През изминалия час беше паднал пет сантиметра дъжд и наблюдателният пункт представляваше плитка локва. Очакваше се да вали още в следобедните часове, преди небето да се проясни.
Капитан Рамирес се появи без предупреждение, което изненада дори и Чавес, който се гордееше с умението да се движи из гората. Той предположи, че капитанът се е научил на тези неща само като го гледа.
— Здрасти, капитане — поздрави го Вега.
— Нещо ново? — попита Рамирес.
Чавес отговори иззад бинокъла си:
— Ами нашите двама приятели се наслаждават на сутрешната си дрямка.
Разбира се, щеше да има и следобедна дрямка. Следващите думи на капитана го накараха да откъсне поглед от бинокъла.
— Дано да им е сладко. Ще им бъде за последно.
— Можеш ли да го повториш, капитане? — помоли Вега.
— Хеликоптерът идва довечера, за да ни прибере. Зоната за кацане е точно там, бойци. — Рамирес посочи пистата. — Преди да си тръгнем, ще унищожим това място.
Чавес набързо обмисли тези думи. Никога не беше обичал продавачите на наркотици. А това, че трябваше да седи тук и да гледа как тези мързеливи копелета си вършат работата така нормално, сякаш се намират на игрището за голф, не омекотяваше чувствата му ни най-малко.
Динг кимна.
— Дадено, капитане. Как ще го направим?
— Щом се стъмни, вие и аз ще заобиколим от северната страна. Другите се събират в две огневи групи, за да ни подкрепят, ако имаме нужда. Вега, ти и твоят „Трион“ оставате тук. Другият слиза надолу на около четиристотин метра. След като оправим двамата от охраната, ще сложим бомба на варелите с горивото в колибата, просто като подарък за сбогом. Хеликоптерът ще ни вземе в далечния край на пистата в единадесет часа. Ще приберем телата със себе си. Вероятно ще ги изхвърлим в морето.
„Я виж ти“ — помисли си Чавес.
— Ще ни трябват тридесет-четиридесет минути, за да заобиколим и да се приближим до тях само за да не се излагаме на опасност. Но като гледам как действат тия двама нещастници, смятам, че няма да имаме проблеми. — Сержантът знаеше, че убийството ще бъде негова работа. Той имаше автомат със заглушител.