— Би трябвало да ме питаш дали това е вярно — изтъкна капитан Рамирес. Самият той преди малко го беше сторил по спътниковия радиотелефон.
— Сър, щом казвате, че трябва да го направим, предполагам, че е истина. Изобщо не се притеснявам — увери командира си сержант Доминго Чавес.
— Окей. Ще тръгнем веднага след стъмване.
— Слушам, сър.
Капитанът потупа двамата мъже по раменете и се оттегли към сборния пункт. Чавес го гледа, докато се скри, и след това извади манерката си. Отви пластмасовата капачка и отпи дълга глътка, преди да погледне към Вега.
— Мамицата му! — тихо отбеляза картечарят.
— Човекът, който ръководи това парти, трябва наистина да е доста нагъл.
— Приятно ще бъде да се върнем в място с душове и климатични инсталации — обади се Вега. Това, че двама души трябваше да умрат, за да стане възможно, нямаше голямо значение. И двамата мъже се удивяваха донякъде от факта, че след като са прекарали години в униформа, най-после им казваха да вършат това, за което всъщност са тренирали безкрайно дълго време. Пред тях не изникнаха никакви морални въпроси. Двамата бяха войници на собствената си страна. Страната им бе решила, че двамата заспали мъже на двеста метра от тях са врагове, които трябва да умрат. Толкова по въпроса, макар и двамата да се чудеха какво всъщност ще представлява това.
— Хайде да планираме работата — каза Чавес, като се върна към бинокъла си. — Искам да внимаваш с тази картечница, Oso.
Вега обмисли ситуацията.
— Няма да стрелям наляво от колибата, ако ти не поискаш.
— Да, добре. Аз ще се приближа откъм онова дебелогъзесто дърво. Не би трябвало да е трудно — каза той.
— Не, не би трябвало.
Разликата се състоеше просто във факта, че сега всичко се вършеше наистина. Чавес продължи да гледа през бинокъла към двамата мъже, които щеше да убие след няколко часа.
Полковник Джоунс получи заповед за бойна готовност наред с всички останали групи за оперативна работа, заобиколен от нов комплект тактически карти, които представляваха предмет на бъдещи проучвания. Той и капитан Уилис прегледаха плана за през нощта, усамотени в стаята му. Тази вечер трябваше да прибират бойците, които закараха. Връщаха се доста по-рано от предвиденото. ПД подозираше, че знае защо. Или поне отчасти.
— Направо на летищата ли? — зачуди се капитанът.
— Да. Е, положението е такова, че или всичките четири летища са ялови, или нашите приятели ще трябва да ги разчистят, преди да кацнем и да си ги приберем.
— О — досети се след малко капитан Уилис.
— Намери Бък и го накарай отново да провери миниоръдията. Веднага ще схване какво става. Аз искам да видя какво ще бъде времето довечера.
— Редът на прибирането ще бъде обратен на десанта, така ли?
— Да. Ще дозаредим на петдесет мили от брега, вземаме хората и зареждаме отново.
— Разбрано. — Уилис излезе, за да намери сержант Зимър. ПД отиде в противоположна посока към метеорологичната служба на базата. Времето за тази вечер разочароваше: леки ветрове, ясно небе и новолуние. Идеално за всякакви други полети, но не и време, на каквото се бяха надявали хората от специалните операции. Е, нищо не можеше да се направи по този въпрос.
Тръгнаха си от „Скривалището“ по обед. Кортес беше благодарен, че щастието му се усмихна и Мойра съкрати уикенда, като обясни, че трябва да се върне при децата си. Обаче той подозираше, че е решила да поотпусне хватката си върху уморения си любовник. Досега никоя жена не беше изпитвала нужда да го съжали и обидата от този случай се неутрализираше от нуждата да разбере какво става.
Караха колата по междущатско шосе 81 и както обикновено, мълчаха. Наел беше кола с обикновена цяла предна седалка и тя седеше в средата, облегната на него, а дясната му ръка топло обгръщаше рамото й. Изглеждаха почти като тийнейджъри, с тази разлика, че в колата цареше тишина, и той отново откри, че й е благодарен за това. Но в момента не го вълнуваха тихите страсти. Мисълта му препускаше далеч по-бързо от колата, която караше точно с максимално разрешената скорост. Можеше да пусне радиото, но това щеше да е много необикновено. Не трябва да поема подобни рискове. Ако работодателят му беше проявил интелигентност, която Кортес неохотно си призна, че не му липсва, то той все още прегръща един изключително ценен източник на стратегическа разузнавателна информация. Ескобедо гледаше на деловите си операции в подходящо далечна перспектива. Но Кортес си припомни и колко арогантен е този човек. Колко лесно се обижда — за него не беше достатъчно да спечели. Ескобедо изпитваше необходимостта да унижава, мачка, унищожава напълно онези, които са го обидили и в най-малка степен. Притежаваше власт, както и пари, с които обикновено разполагаха само правителства, но му липсваше перспективно мислене. Независимо от всичкия си интелект той беше човек, воден от детински емоции. Тази мисъл узря в съзнанието на Кортес, когато зави по междущатско шосе 66 на изток, към Вашингтон. Замисли се с тънка, горчива усмивка, че в тоя свят, преситен с информация, гадае като дете, след като може да научи всичко необходимо, щом завърти копчето на радиото. Но се въздържаше да го стори.