Стигнаха до паркинга на летището навреме. Той спря при колата на Мойра и излезе, за да разтовари нейните чанти.
— Хуан…
— Да?
— Не се притеснявай за снощи. Вината е моя — тихо каза тя.
Той успя да се усмихне.
— Вече ти казах, че не съм млад. Доказах, че е вярно. Ще си почивам за следващия път, за да се справя по-добре.
— Кога…
— Не зная. Ще ти се обадя. — Целуна я нежно. Тя тръгна след минута, а той остана на паркинга, за да я наблюдава, както би очаквала. След това се качи в колата си. Наближаваше четири часът и той включи радиото, за да чуе новините. Две минути по-късно беше паркирал колата, свалил чантите си и излязъл на терминала, за да провери кога излита първият самолет за където и да е. Първият удобен самолет заминаваше за Атланта и Кортес знаеше, че оттам може да направи всички необходими връзки. Едва успя да се качи на самолета.
Мойра Улф караше към дома си с виновна усмивка. Случилото се на Хуан предишната вечер беше най-унизителното нещо за един мъж и вината за всичко е нейна. Поискала бе от него твърде много, а той, както сам каза, вече не бе млад. Тя беше позволила на ентусиазма си да надвие над разума и причини божа на мъжа, когото… обича. Сега бе сигурна. Мойра мислеше, че никога няма да изпита това чувство, но ето сега то е тук в цялото му младежки безгрижно величие. Ако на Хуан му липсваше енергията на младостта, той компенсираше това многократно с търпението и фантастичното си умение. Протегна ръка и включи радиото на УКВ-станция, която излъчваше стари шлагери, и през последните минути на пътуването до дома си се наслаждаваше на топлината на най-приятното усещане, а баладите, под чиито звуци беше танцувала преди тридесет години, засилиха Щастливия спомен.
С изненада видя кола, подобна на онези на ФБР, паркирана от другата страна на улицата. Тя спокойно можеше и да е автомобил под наем, ако не беше антената. Осъзна, че колата е на ФБР. Стори й се странно. Паркира до бордюра, извади чантите си и тръгна по тротоара, но като отвори вратата, видя Франк Уебър, един от охраната на директора.
— Здрасти, Франк. — Специалният агент Уебър й помогна с чантите, но изразът на лицето му остана сериозен. — Нещо не е ли наред?
Нямаше лесен начин, по който да й го каже, макар Уебър да се чувстваше виновен, че разваля уикенд, който, изглежда, за нея е бил доста специален.
— Убиха Емил в петък следобед. Оттогава се опитваме да се свържем с теб.
— Какво?
— Убили са го по пътя към посолството. Всички от охраната, всички. Погребението на Емил е утре. Останалите ще ги погребат във вторник.
— О, Господи. — Мойра седна на най-близкия стол. — Еди… Лео? — Тя мислеше за младите хора от охраната на Емил като за свои деца.
— Всички — повтори Уебър.
— Не знаех — каза тя. — Не съм поглеждала вестник или телевизия от… от петък вечер. Къде…
— Децата ти отидоха на кино. Искаме да дойдеш и да ни помогнеш за някои неща. Ще намерим човек тук, за да се погрижи за тях.
Минаха няколко минути, преди тя да може да тръгне. Сълзите потекоха веднага, след като думите на Уебър проникнаха през новия запас от други чувства.
Капитан Рамирес не харесваше идеята да придружи Чавес. Разбира се, тук не ставаше дума за страх, а за разпределение на работата. Отговорностите му на командир бяха някак си разводнени. Като капитан, който до неотдавна е командвал рота, той знаеше, че да „командваш“ не е съвсем същото като да „водиш“. Един ротен командир би трябвало да се намира малко по-назад от предната редица и да управлява — армията не обича тази дума — бойните действия, да маневрира взводовете и да наблюдава, за да може да контролира нещата, като в същото време неговите взводни командири се занимават със самата битка. След като се беше научил да „води отпред“ като лейтенант, се предполагаше, че ще прилага тези уроци на следващото по-високо ниво, въпреки че има моменти, в които би следвало капитанът да излезе отпред. В този случай командваше само един взвод. Мисията предполагаше предпазливост и способност за преценка при командването, но размерът на водената от него група изискваше лично ръководене. Освен това не можеше да изпрати двама души на първата им задача да убият човек, без и той да е с тях, независимо че Чавес далеч по-умело се придвижваше през гората, отколкото капитан Рамирес се надяваше някога изобщо да постигне. Противоречието между отговорностите му на командир и на водач тревожеше младия офицер, но реши правилно, че трябва да бъде водач. В края на краищата не можеше да командва, ако хората му нямат доверие в качествата му да води. Нещо му подсказваше, че ако тази операция мине както трябва, той никога няма да се изправя пред същия проблем. Помисли си, че може би тези неща стават точно така.