„Нинджите наистина владеят нощта.“
Рамирес дойде след миг. Можеше да каже само едно:
— Добра работа, сержант. Провери колибата! — Той включи радиотелефона си. — Тук „Шест“. Целите са свалени, пристигайте.
След няколко минути взводът се събра до колибата. Както обичайно става с войниците, те се струпаха около телата на мъртвите пазачи, като извличаха за първи път вкуса на войната. Специалистът по разузнавателна информация прерови джобовете им, докато капитанът разпределяше хората на охранителни постове.
— Тук няма нищо особено — каза на шефа си сержантът от разузнаването.
— Хайде да отидем в колибата. — Чавес беше проверил дали няма някой пазач, когото да са пропуснали. Рамирес откри четири варела за гориво и ръчна помпа. Върху един от варелите лежеше стек цигари и предизвика унищожителна критика от страна на капитана. На две груби лавици имаше храна в консерви и пакет тоалетна хартия с две рола. Не се виждаха никакви книги, документи или географски карти. Откриха само доста поомачкано тесте карти.
— Как искаш да го минираме? — попита сержантът разузнавач. Той също беше бивш член на зелените барети и експерт по поставянето на мини.
— Тристранно.
— Добре. — Това се правеше лесно. Изкопа с ръце малка дупка в пръстения под, като използва съчки, за да укрепи страните. Половинкилограмовото блокче пластичен експлозив Ц-4 — използваха го по целия свят — влезе плътно в дупката. Постави два електрически детонатора и включвател от типа, използван при фугасните мини. Управляващите кабели бяха прокарани до включватели на вратата и прозореца така, че да не се виждат при оглед отвън. Сержантът покри кабелите с два сантиметра пръст. Доволен, той разклати макарата и нежно я постави върху включвателя на земята. Ако някой отвори вратата или прозореца, експлозивът щеше да избухне точно под столитровия варел с авиационен бензин. Не беше трудно да се досети човек за резултатите. Още по-добре, ако някой се окаже много умен и успее да надхитри електрическите детонатори на прозореца и вратата. Той би тръгнал да проследява кабелите до варелите, за да извади експлозива и да го използва за собствени цели… и този умник ще бъде елиминиран от другия детонатор. Всеки можеше да убие тъпи врагове. Убиването на умните изискваше майсторство.
— Всичко е готово, сър. Нека отсега нататък никой да не се доближава до колибата — каза на капитана сержантът разузнавач.
— Разбрано. — Веднага издаде нареждане. Двама души изтеглиха труповете в средата на пистата, а след това мъжете седнаха и започнаха да чакат хеликоптера. Рамирес разпредели няколко от хората си за охрана, но сега главната грижа беше всеки да провери екипировката си, за да се види дали не са забравили нещо.
ПД се занимаваше с дозареждането с гориво. Добрата видимост помагаше, но би помогнала и на всеки, който можеше да се намира в морето и да ги търси. Конусният накрайник се люлееше след страничния резервоар на самолета „МЦ-130Е Комбат Тейлън“ на края на армиран гумен шланг, а сондата на хеликоптера „Пейв Лоу“ се придвижи напред и се пъхна точно в центъра му. Макар хората често да смятаха, че зареждането на хеликоптер по този начин е ненормално неестествено сондата и накрайникът се срещнаха на три метра и половина под края на перката и допирът между върховете на лопатите и шланга означаваше сигурна смърт за екипажа на хеликоптера, — екипажите на „Пейв Лоу“ винаги отговаряха, че това си е много нормален начин и, разбира се, имат достатъчно голям опит. Но това не променяше факта, че полковник Джеймс и капитан Уилис се концентрираха в забележителна степен по време на цялата процедура и не произнасяха нито една ненужна дума, докато не приключеха.
— Край, край — каза ПД, като се оттегли от накрайника и прибра сондата. Дръпна комбинирания уред за управление нагоре и изтегли назад лоста, за да вдигне перките и да се отдалечи от шланга. След подадената от него команда самолетът МЦ-130Е се издигна на удобна крейсерска височина, където щеше да чака хеликоптера за ново дозареждане. Хеликоптерът „Пейв Лоу III“ зави към брега, за да премине през една ненаселена точка.