— Охо — прошепна Чавес, когато дочу звука. Това беше шум от задъхан V-образен осемцилиндров двигател, който се нуждаеше от ремонт и ново заглушително гърне. С всяка секунда шумът се усилваше.
— „Шест“, тук „Наблюдател“, край — настойчиво се обади той.
— Тук „Шест“. Казвай — отговори капитан Рамирес.
— Имаме компания. Звучи ми като камион, сър.
— „Нож“, тук „Шест“ — незабавно реагира Рамирес. — Изтеглете се в западната част. Прикрийте се. „Наблюдател“, оттегли се веднага!
— Тръгвам. — Чавес напусна поста си на пътя и затича назад покрай колибата — заобиколи я доста отдалеч — и пресече пистата. Там откри Рамирес и Гуера, които теглеха мъртвите пазачи към далечните дървета. Помогна на капитана да отнесе товара си до прикритието, а след това се върна, за да помогне на сержанта. Стигнаха до дърветата, като им останаха цели двадесет секунди.
Пикапът се движеше с включени светлини. Лъчите се плъзгаха натам-насам по пътя, като осветиха храсталака, преди да се появят точно до колибата. Пикапът спря и почти можеше да се види колко изненадани са хората, преди още да изключат двигателя и да слязат. Веднага след като фаровете угаснаха, Чавес включи очилата си за нощно виждане. Както и преди, там имаше четирима души — двама в кабината и двама в каросерията. Очевидно шофьорът беше шефът. Той се огледа с явен гняв. След миг извика нещо, а сетне посочи един от хората си, скочили от задната част на камиона. Той тръгна право към колибата.
— О, мамицата му! — Рамирес натисна превключвателя на радиотелефона си. — Залегни, всички! — заповяда без нужда той.
Един варел за бензин излетя нагоре през покрива на колибата като космическа ракета, оставяйки след себе си диря от бял пламък. Пламъците от другите варели се разпръснаха странично. Човекът, който отвори вратата, представляваше черен силует, сякаш току-що отворил портите на ада, но само след секунда изчезна в пламъците. Двама от хората с него също изчезнаха в жълто-бялата маса на пламъците. Третият се намираше в края и започна да бяга към войниците, преди падащият бензин от варела да се разплиска върху него. Човекът се превърна в пламтящ силует, който остана прав само още десет стъпки. Огненият кръг беше широк четиридесет метра, в центъра му се намираха четирима мъже, а пронизителните им писъци се чуваха ясно над нискочестотния рев на пламъците. След това и горивният резервоар на пикапа даде своя принос към експлозията. Горяха може би повече от осемстотин литра бензин и от тях се издигаше гъбоподобен облак, осветен от пламъците отдолу. След по-малко от десет секунди нагорещените патрони на различни огнестрелни оръжия започнаха да гърмят като фишеци сред рева на пламъците. Единствено силният следобеден дъжд не позволи на огъня бързо да се разпространи в гората.
Чавес установи, че е залегнал до специалиста по разузнавателните операции.
— Добре се оправяш с мините.
— Щеше ми се тия идиоти да бяха почакали. — Писъците вече не се чуваха.
— Да.
— Всички да се преброят — нареди по радиотелефона Рамирес. Сториха го. Никой не беше наранен.
Огънят затихваше бързо. Авиационният бензин се бе разстлал на тънък слой върху широка площ и догаряше. След три минути остана само обгоряла земя, очертана от все още горяща трева и храсти. Камионът приличаше на черен скелет, върху чиято каросерия все още гореше кутията с факлите. Те щяха да догарят още дълго.
— По дяволите, какво беше това? — зачуди се седналият в лявата седалка на хеликоптера капитан Уилис. Току-що бяха взели първата група хора и като се изкачиха на крейсерска височина, хоризонтът пред тях изглеждаше като изгрев в инфрачервените очила за нощно виждане.
— Може би се е разбил самолет. Това е точно на мястото, откъдето трябва да вземем последната група — със закъснение установи полковник Джоунс.
— Супер.
— Бък, възможно е наличието на вражески действия в евакуационен пункт четири.
— Разбрано, полковник — отсечено отговори сержант Зимър. След тази забележка полковник Джоунс продължи мисията си. Съвсем скоро ще узнае това, от което се нуждае. Всичко по реда си.
Тридесет минути след експлозията огънят беше затихнал достатъчно, за да може сержантът разузнавач да нахлузи ръкавиците си и да се опита да си вземе детонаторните устройства. Намери част от едното, но идеята му, макар и добра, беше безнадеждна. Телата останаха по местата им и никой не направи опит да ги претърсва. Въпреки че документите за самоличност можеше да бъдат взети — кожените портфейли са доста устойчиви на огън, — отсъствието им щеше да се забележи. Отново изтеглиха двамата пазачи в средата на северната страна на пистата, където трябваше да бъде и мястото за евакуация. Рамирес разпредели хората си да охраняват района в случай, че някой е забелязал огъня и е докладвал. Следващата им грижа беше транспортният полет, който вероятно трябваше да се проведе тази вечер. От опит знаеха, че все още имаха над два часа, но бяха свидетели само на един пълен транспортен цикъл и това представляваше много несигурна база за каквито и да е предвиждания.