— Как…
— Не е трудно. Служебните му досиета просто ги няма. Същото, което направихме и с участниците в „Увеселителна лодка“. Отпечатъците му във ФБР бяха променени — това бе, когато все още Хувър управляваше и имаше начини тези неща да се вършат. Той умря и се прероди като Джон Кларк.
— Какво е правил оттогава насам? — попита Кътър, като се наслаждаваше на конспиративния аспект на разговора.
— Преди всичко работи като инструктор във Фермата. От време на време имаме по някоя специална работа, която изисква специалните му таланти — обясни Ритър. — Например той е човекът, който отиде на плажа, за да прибере жената и дъщерята на Герасимов.
— О. И всичко това започна заради наркотиците ли?
— Точно така. В сърцето си има едно специално тъмно кътче, запазено за наркотрафиканти и пласьори. Мрази онези копелета. Това е единственият случай, когато забравя професионализма.
— Не е профес…
— Не исках да кажа това. Той се радва да върши работата си. Омразата му няма да навреди на начина, по който ще я изпълни. Не ме разбирай неправилно. Кларк е много способен оперативен офицер. Има великолепни инстинкти и е умен. Знае как да планира нещата и как да ги провежда.
— Е, какъв е планът му?
— Ще ти хареса. — Ритър отвори папката си и започна да вади хартия от нея. Кътър видя, че повечето от листата са „надземни изображения“ — спътникови снимки.
— Лейтенант Джексън?
— Добро утро, сър — каза Тим на новия батальонен офицер, след като поздрави като по книга. Офицерът обикаляше по района на поделението, за да се запознае.
— Чул съм някои добри неща за вас. — Това бяха думи, приятни за всеки лейтенант. — И познавам един от взводните ви сержанти.
— Кого, сър?
— Мисля, че се казва Чавес.
— О, вие идвате от Форт Бенинг, сър?
— Не. Бях инструктор в школата по водене на бойни действия в джунглата, долу в Панама.
— Какво правеше Чавес там? — зачуди се лейтенант Джексън.
— Убиваше ме — усмихнат отговори майорът. — Всичките ви хора ли са толкова добри?
— Той беше моят най-добър отдельонен командир. Странно, изпратиха го да бъде строеви сержант.
— Това е то армията. Утре вечерта отивам с рота „Браво“ на учение в Хънтър Лигет. Помислих, че е добре да ви кажа.
— Радваме се да сте с нас, сър — каза Тим Джексън на майора. Разбира се, това не беше съвсем вярно. Той все още се учеше да бъде водач на хората и пропуските го караха да се чувства неловко, въпреки че знаеше, че такива ще има и трябва да се научи да ги понася. Озадачи се и от новините за Чавес и реши да накара сержант Мичъл да ги провери. В края на краищата Динг все още беше един от „неговите“ хора.
— Кларк. — Така отговори по телефона. Пък и го търсеха по „служебния“ номер.
— Нещата са уредени. Ела утре в десет сутринта.
— Разбрано. — Кларк затвори телефона.
— Кога? — попита Санди.
— Утре.
— Колко време?
— Две седмици. Няма да е цял месец. — „Може би“ — помисли си той.
— Дали е…
— Опасно ли? — Джон Кларк се усмихна на жена си. — Скъпа, ако върша работата си както трябва, не, не е.
— Защо става така — учуди се Сандра Бърн Кларк, — че аз съм тази, чиито коси са побелели?
— Защото аз нямам време да ме боядисват във фризьорския салон. А ти имаш.
— За онези с наркотиците ли е?
— Знаеш, че не мога да говоря за тези неща. Само ще се тревожиш без причина — излъга жена си той. Кларк често го правеше. Разбира се, тя знаеше, че я лъже, и повечето пъти нямаше нищо против. Но не и сега.
Кларк върна вниманието си към телевизора. Вътрешно се усмихна. От много, много време не беше преследвал наркотрафиканти, а и не бе опитвал да стигне чак толкова високо — по онова време не знаеше как, нямаше подходяща информация. Сега нищо не му липсваше. Включително и одобрението на президента. Имаше някои предимства да се работи за ЦРУ.
Кортес разгледа летището — остатъците от него — със смесица от задоволство и гняв. Нито полицията, нито армията все още бяха дошли да видят какво става, въпреки че щяха да довтасат. Виждаше, че който е бил тук, е свършил добра, професионална работа.