„И какво трябва да мисля сега?“ — запита се той. Дали американците не са изпратили някои от своите зелени барети? Тази беше последната от петте писти, които разгледа днес и до които го возеха в хеликоптер. Въпреки че не беше детектив, специалист по палежи, имаше добра подготовка по боравенето с мини и знаеше точно какво да търси. Точно това, което и той би направил в същата ситуация.
Двамата пазачи, които са били тук, както и на другите места, просто ги нямаше. Вероятно бяха мъртви, но той знаеше с положителност само, че ги няма. Дали бе възможно те да са поставили експлозивите? Но те бяха прости селяни на заплата към Картела, необучени селяни, които вероятно не са патрулирали наоколо, за да проверят дали…
— Ела с мен! — Излезе от хеликоптера и един от помощниците му го последва. Той беше бивш офицер от полицията и притежаваше зачатъци на интелигентност — поне знаеше как да изпълнява прости заповеди.
„Ако искам да наблюдавам място като това… ще помисля за прикритие, ще помисля за вятъра и ще помисля за начин да избягам бързо…“
Една от особеностите на военните беше, че са предсказуеми.
Биха искали да застанат на място, откъдето да наблюдават цялата писта, а също и да наглеждат колибата за дозареждане с гориво. Кортес прецени, че в този случай би отишъл в един от двата края, и тръгна към северозападния. Прекара половин час в търсене из храстите, следван от объркания човек зад него.
„Тук са били“ — помисли си Кортес. Земята непосредствено зад една купчина пръст беше утъпкана. Тук са лежали хора. Виждаше се и отпечатъкът от двуножника на картечница.
Не можеше да разбере колко време са наблюдавали пистата, но подозираше, че тук се крие обяснението за изчезващите самолети. Американци ли са? Ако е така, за кого работят? ЦРУ? Агенцията за борба с наркотиците? Или може би някоя група за специални операции от армията?
„И защо са ги изтеглили?“
„И защо толкова бързо?“
„Ами ако пазачите не са мъртви? Ако американците са ги подкупили?“
Кортес се изправи и избърса калта от панталона си. Те предупреждаваха. Разбира се. След убийството на техния директор на ФБР — все още не беше имал време да говори с el jefe за тази проява на лудост — искаха да ги предупредят, за да не се повтарят такива неща.
Разбира се, необичайно беше американците изобщо да направят нещо. В края на краищата отвличането и убиването на американски граждани е най-безопасното нещо, което всеки международен терорист може да прави. ЦРУ бяха позволили един от резидентите им в Ливан да бъде измъчван до смърт, без да направят нищо. Всички онези избити морски пехотинци — и американците пак не бяха сторили нищо. Освен че понякога предупреждават. Американците са глупаци. Опитвали бяха да предупреждават северновиетнамците почти десет години и се провалиха и въпреки това не бяха се научили. Сега, вместо да не предприемат нищо, те правеха нещо по-малко полезно, отколкото ако бездействаха. Кортес се учуди как е възможно да имаш толкова сили и да ги цениш толкова малко. Не са като руснаците. Когато някои техни хора били отвлечени, хората от първо управление на КГБ бяха отвлекли свои собствени заложници направо от улицата и ги пратили — според една версия обезглавени, според друга с отрязани по-интимни части — веднага след което липсващите руснаци били върнати с нещо, подобно на извинение. Въпреки грубостта си руснаците знаеха как се играе играта. Действията им можеха да се предвидят и те играеха според класическите правила на диверсионното поведение, така че враговете им да знаят какво тяхно действие няма да бъде търпяно. Бяха сериозни и ги приемаха сериозно.
Не като американците. Колкото и да предупреждаваше шефа си спрямо тях, Кортес със сигурност смяташе, че няма да отговорят дори на нещо толкова възмутително като убийството на висши служители от правителството им.
„Жалко“ — реши Кортес. Би могъл да се възползва от това.
— Добър вечер, шефе — каза Райън, докато сядаше на мястото си.
— Здрасти, Джак — усмихна се, доколкото можеше, адмирал Гриър. — Харесва ли ти новата работа?
— Е, топля ти стола.
— Сега столът е твой, синко — изтъкна заместник-директорът по разузнаването. — Дори и ако се измъкна оттук, смятам, че е време да се пенсионирам.
На Джак не му хареса как произнася думата ако.
— Мисля, че още не съм готов, сър.
— Никой никога не е готов. По дяволите, когато все още бях офицер от флотата, тъкмо се научих как да си върша работата, и трябваше да напусна. Такъв е животът, Джак.
Райън се замисли за това и огледа стаята. Адмирал Гриър поемаше храната си през прозрачни пластмасови тръбички. Някакъв синьо-зелен предмет, подобен на шина, придържаше иглите в ръката му, но се виждаха грозни белези и от иглите на предишните вътрешновенозни системи. Това винаги означаваше лоши неща. Отгоре на бутилката с вътрешновенозна течност имаше една по-малка. Това е лекарството, което сега му даваха, химиотерапията. Така изискано наричаха отровата, а тази течност си беше чиста отрова, биоцид, който би трябвало да убива рака малко по-бързо, отколкото пациента. Не знаеше каква точно е течността. Имаше някакво съкращение, което обозначаваше съединение, разработено в някой национален медицински институт или в армейския център за химически оръжия. Джак си помисли, че може би тези две институции си сътрудничат при изготвянето на такива препарати. Гриър определено приличаше на жертва на някакъв жесток експеримент.