Корабът „Рейнджър“ беше оживен. Кларк паркира колата си в далечния край на зоната, използвана от щатните членове на екипажа, и отиде към кея, като заобикаляше камионите, крановете и други машини, движещи се натам-насам и заети с многобройните си задачи. Самолетоносачът се подготвяше да отплава след осем часа и хилядите му моряци товареха всевъзможни неща. На полетната палуба нямаше нищо освен един стар изтребител „Фантом Ф-4“ без двигатели, който използваха за обучение на нови членове на екипажа. Самолетите от авиокрилото на кораба бяха разпръснати в три военноморски бази и щяха да излетят след отплаването. Това спестяваше на пилотите от ескадрилата бъркотиите, характерни за всяко отплаване. Но не и на един определен летец.
Кларк се качи до офицерския етаж, охраняван от ефрейтор от морската пехота, в чийто списък фигурираше името му. Морският пехотинец го отбеляза в списъка си и вдигна палубния телефон, за да се обади, както указваха инструкциите му. Кларк продължи по стълбите, излезе на палубата с хангарите и потърси начин да се качи нагоре. За непросветените не е лесно да намерят пътя си в самолетоносач, но ако човек продължава нагоре, по принцип скоро намира полетната палуба. Това направи и той, като тръгна към асансьора в предната дясна част. Там стоеше един офицер. Върху яката на зелената му униформа имаше сребърен лист, символ на званието „Подполковник от военновъздушните сили на САЩ“. Над единия от джобовете му имаше и златна звезда, което означаваше, че командва самолети в открито море. Кларк търсеше командира на ескадрила щурмови бомбардировачи със среден обсег на действие „Груман А-6Е Интрудър“.
— Йенсен ли се казвате? — попита той. Беше дошъл рано заради тази среща.
— Точно така, сър. Рой Йенсен. А вие сте мистър Карлсон?
Кларк се усмихна.
— Нещо такова. — Направи жест на офицера да го последва. На полетната палуба цареше спокойствие. Повечето от дейностите, свързани с товарене на припаси, се извършваха в кърмовата част. Тръгнаха към носа по нехлъзгащото се покритие, което малко се различаваше от черния асфалт на който и да е междуселски път. И двамата трябваше да говорят силно, за да се чуват. От дока идваше много шум, а имаше и вятър, който духаше от брега с петнадесет възла. Няколко души можеха да видят двамата разговарящи мъже, но при цялата заетост на полетната палуба вероятността да им обърнат внимание бе малка. А и не може да се поставят подслушвателни микрофони по цялата палуба. Кларк подаде един плик и остави Йенсен да прочете писмото в него, преди да си го вземе. По това време се намираха почти до носа между двете релси на катапултното устройство.
— Това не е шега, нали?
— Да. Ще се справите ли?
Йенсен се замисли за момент, загледан във военноморската база.
— Да. Кой ще бъде на земята?
— Не трябва да ви казвам… но човекът съм аз.
— Знаете, че бойната група не трябва да ходи там.
— Това вече е променено.
— Ами оръжията?
— Утре ще ги натоварят на кораба „Шаста“. Ще ги боядисат в синьо, а и ще бъдат леки за…
— Зная. Аз извърших едно от хвърлянията при Чайна Лейк преди няколко седмици.
— Вашият генерал ще получи нареждане след три дни. Но няма да знае какво става. Никой няма да знае. Заедно с оръжията на борда ще имаме „технически представител“. Той ще отговаря за мисията от тази страна. Ще му предадете вашите касети за оценка на пораженията. Никой не трябва да ги вижда. Той ще донесе свои касети с цветово обозначение — лента в оранжево и пурпурно, за да не ги объркате с други. Имате ли шурман-бомбардировач, на когото можете да се доверите, че ще държи устата си затворена?
— Във връзка с тези заповеди ли? — попита подполковник Йенсен. — Няма проблеми.
— Добре. „Техническият представител“ ще разполага с подробностите, когато се качи на борда. Той докладва първо на генерала, но ще иска да се срещне с вас. От този момент нещата стават строго секретни. Генералът ще знае, че трябва да мълчи. Ако пита, кажете му, че става дума за учение с изпитателно хвърляне от самолет на ново оръжие. — Кларк вдигна вежди. — Наистина става дума за учение, нали?
— Хората, на които…
— Какви хора? Не е необходимо да знаете това. Не ви трябва да го знаете — каза Кларк. — Ако това ще представлява проблем за вас, искам да ми кажете още сега.
— Хей, казах ви, че можем да го направим. Просто бях любопитен.
— Достатъчно възрастен сте, за да са ви ясни тези неща — внимателно отправи критиката Кларк. Не искаше да обиди човека, но той трябваше да разбере.