Самолетът VC-135 излетя два часа след погребението. Неприятно беше, че в Чикаго не правеха бдение при мъртвите. Бдението е ирландски обичай, не е за децата на източноевропейските евреи, но Дан Мъри беше сигурен, че Емил би одобрил това. Би разбрал, че тази вечер ще се вдигнат много чаши с бира или уиски в негова памет, и щеше да се смее Някъде тихо, като разбере за това. Но не сега. Дан успя да накара жена си да изтегли мисис Шоу от другата страна на самолета, за да може той да седне до Бил. Разбира се, Шоу веднага забеляза, че има нещо, но изчака самолетът да изравни полета си след излитането, преди да зададе очевидния въпрос:
— Какво има?
Мъри подаде листа, който беше извадил няколко часа по-рано от телефаксния апарат на самолета.
— О, майка му стара! — тихо изруга Шоу. — Не Мойра. Не.
16.
СПИСЪК НА ЦЕЛИТЕ
— Готов съм да слушам предложения — каза Мъри. Веднага съжали за тона си.
— Господи, Дан! — За момент лицето на Шоу изглеждаше сиво, но сега доби гневно изражение.
— Извинявай, но, по дяволите, Бил, както трябва ли ще го правим, или ще се лигавим?
— Както трябва.
— Едно от нашите момчета я е питало обичайните неща и тя е отговорила, че не е казала на никого… Е, може и така да е, но на кого, по дяволите, е звъняла във Венецуела? Провериха обажданията за година назад и този номер не е търсен досега. Момчето, което оставих да се грижи за нещата, е направило допълнителни проверки — обадила се е в апартамент и няколко минути след обаждането на Мойра от онзи телефон са позвънили до някъде в Колумбия.
— О, Господи. — Шоу поклати глава. Ако говореха за друг, щеше просто да изпита гняв, но Мойра беше работила с директора, откакто той се върна във Вашингтон от Ню Йорк, където командваше Оперативния отдел.
— Може да е нещо невинно. Дори може да е съвпадение — предложи Мъри, но това не подобри много настроението на Бил.
— Желаеш ли да се обзаложиш, Дани?
— Не.
— Е, след като кацнем, всички се връщаме в службата. Ти също трябва да присъстваш.
— Да. — Сега беше време Мъри да поклати глава. Тя проля толкова сълзи край гроба, колкото всички останали. По време на кариерата си бе виждал толкова много измама, че му стигаше за цял живот, но не можеше да смели мисълта, че Мойра е виновна. „Това трябва да е съвпадение. Може би някое от децата й си има приятелче, с което си пишат. Или нещо подобно“ — помисли си Дан.
Детективите, които претърсиха дома на сержант Брадън, намериха каквото им трябваше. Не беше много — само един калъф за фотоапарат. Но той съдържаше апарат „Никон F-3“ и достатъчно обективи, че целият пакет да струва осем или деветстотин долара. Повече, отколкото може да си позволи един сержант от град Мобайл. Останалите полицаи продължиха претърсването, а старшият детектив позвъни до фирмата „Никон“ и погледна номера на фотоапарата, за да провери дали собственикът му го е регистрирал за гаранцията. Фотоапаратът беше регистриран, а и от името, което му прочетоха, детективът разбра, че трябва да се обади и до ФБР. Ставаше въпрос за един федерален случай и полицаят се надяваше, че някак ще успеят да запазят името на един човек, който със сигурност е бил мръсник. Мръсник или не, след себе си е оставил деца. Вероятно ФБР ще разбере това.
Ако постъпеше така, щеше да извърши федерално престъпление, но адвокатът считаше, че дългът към клиентите е по-висш. Това бе едно от поредните бели петна, които украсяват не толкова учебниците по право, а томове писмени съдебни присъди. Сигурен беше, че е извършено престъпление, че нищо не се прави за разследването му, както и че разкриването на престъплението е съществено важно за защитата на клиентите му, обвинени в убийство. Не очакваше, че ще го хванат, но ако това се случеше, той щеше да има какво да представи пред комисията по професионалната етика към асоциацията на адвокатите в щата. Професионалният дълг към клиента и личната ненавист на Едуард Стюарт към смъртното наказание доведоха до неизбежното решение.