— Ама какво искате вие? — попита Стюарт, който изведнъж зае отбранителна позиция и вече не беше техен съмишленик. — Имаме закони, където пише какво да се прави с такива хора.
— Законите не вършат много работа, нали? — попита Райли.
Стюарт се замисли, че разликата между хората, които той беше длъжен да защити, и онези, които трябваше да обвини, е, че лошите са неговите клиенти, а добрите — не. И сега, когато се преструваше на старшина от бреговата охрана, той също нарушаваше закона, точно както го бяха нарушили тези мъже. И съвсем като тях го правеше за едно по-висше добро, за някаква по-висока морална кауза. „Правото“ бе загубено някъде, не можеше да бъде открито в юридическите книги или в каноните на етиката. И все пак, ако човек не може да го намери някъде там, то къде, по дяволите, е то? Но Стюарт беше адвокат и неговата работа засягаше закона, а не правото. С право се занимават съдиите и съдебните заседатели. Или нещо такова. Стюарт си помисли, че не трябваше да пие толкова много. Пиенето прави така, че неясните неща да изглеждат ясни, а ясните — объркани.
Този път пътуването към вътрешността беше далеч по-неприятно. Западните ветрове от Тихия океан удряха склоновете на Андите и се засилваха хаотично нагоре, в търсене на пролуки, през които да преминат. Вихрите, възникнали в резултат на това, се усещаха на три хиляди метра, а тук, само на триста метра над земята, се летеше доста трудно, въпреки че хеликоптерът имаше автопилот, следящ трасето. Джоунс и Уилис се бяха стегнали с коланите, за да намалят въздействието на вятъра. И двамата знаеха, че на хората отзад им е трудно, тъй като големият хеликоптер „Сикорски“ правеше шестметрови подскоци най-малко десет пъти в минута. Ръката на ПД лежеше върху лоста, като следваше движенията на автопилота, готова незабавно да поеме управлението, ако системата покаже признак на повреда. Това е истинско летене, както обичаше да казва той. По принцип такова изказване означаваше, че полетът е опасен.
Прелитането през този проход — повече приличаше на седловина — не правеше нещата по-леки. На юг се намираше връх, висок пет хиляди деветстотин седемдесет и четири метра, а на север — две хиляди триста и седемдесет и седем метра. Между тях минаваше голямо количество тихоокеански въздух, през който хеликоптерът „Пейв Лоу“ ревеше със скорост двеста възла. Тежаха доста, тъй като преди малко бяха дозаредили гориво недалеч от тихоокеанския бряг на Колумбия.
— Това е Мистрато — каза полковник Джоунс. Компютърната система за навигация вече ги беше отклонила на север, за да минат доста далеч от града и пътищата около него. Двамата пилоти също така се оглеждаха и за всяко нещо, подобно на човек, каруца или къща. Разбира се, маршрутът беше избиран по спътникови снимки — дневни и нощни инфрачервени снимки, — но винаги съществуваше вероятност от изненада.
— Бък. Зона за кацане Едно след четири минути — извика по разговорната уредба ПД.
— Разбрано.
Летяха над провинция Ризаралда, част от голямата долина, която лежеше между хребетите на две огромни, устремени към небето планини, образувани от разместване на земните пластове. Хобито на ПД беше геологията. Той знаеше колко много усилия са необходими, за да свали човек един летателен апарат на такава височина, и потрепна от мисълта за силите, необходими за избутването на планина дотук.
— Зона за кацане Едно пред нас — каза капитан Уилис.
— Виждам я. — Полковник Джоунс хвана лоста за управление. Натисна копчето за микрофона: — Имаме една минута. Заредете оръдията.
— Разбрано. — Сержант Зимър напусна мястото си и се насочи назад. Сержант Бийн включи миниоръдието си за всеки случай. Зимър се подхлъзна и за малко не се строполи в локва от повръщано. Това не беше нещо необичайно. Сега полетът се успокои, тъй като се намираха под заслона на планините, но тук отзад имаше няколко хлапета, които се чувстваха много зле и с радост биха стъпили на твърда земя. Зимър трудно ги разбираше. На земята също беше опасно.
Хората от първия взвод се изправиха, когато хеликоптерът започна да се снижава за първото кацане и както и предишния път, щом се докосна до земята, изтичаха навън през задната му част. Зимър ги преброи, провери дали всички са на безопасно разстояние, и извести пилота да излита.
„Следващия път — помисли си Чавес, — следващия път ще вляза и ще изляза, мамицата му!“ Беше се возил на хеликоптер в лоши условия и преди, но такова изживяване не бе имал. Отиде до дърветата и изчака останалите да го настигнат.