— Радваш ли се да си на земята? — попита Вега, щом се добра до него.
— Не мислех, че съм се наплюскал толкова — изпъшка Динг. Всичко, което бе ял през последните няколко часа, остана на борда на хеликоптера. Отвори манерката си и изпи половин литър вода, просто за да отмие гадния привкус.
— Обичах увеселителните влакчета — каза Oso. — Но вече не, mano!
— Точно така! — Чавес си спомни как чакаше на опашка за големите влакчета в Нотс Бери Фарм и в други калифорнийски увеселителни паркове. Никога вече.
— Добре ли си, Динг? — попита го капитан Рамирес.
— Съжалявам, сър. Такова нещо не ми се е случвало. Никога! Ще се оправя след минутка — обеща на командира си той.
— Не бързай. Избрахме приятно местенце за кацане. — „Надявам се, че е така.“
Чавес разтърси глава, за да я прочисти. Не знаеше, че морската болест започва във вътрешното ухо, нито що е морска болест допреди половин час. Но направи това, което трябваше — пое си дълбоко дъх и започна да разтърсва глава, за да си възвърне чувството за равновесие. Казваше си, че земята не се движи, но част от мозъка му не беше сигурна в това.
— Накъде, капитане?
— Ти вече си тръгнал в правилна посока — потупа го по рамото Рамирес. — Давай.
Чавес си сложи очилата за нощно виждане и пое към гората. Господи, колко неприятно беше! Сержантът обеща пред себе си никога вече да не прави такива глупости. Главата му сигнализираше, че вероятно краката не го държат, но той насочи вниманието си върху терена и равновесието си и бързо се придвижи на двеста метра пред основната част от взвода. Мислеше си, че първата мисия в блатистите низини бе просто упражнение, нищо сериозно. Но тази е истинска. Когато се замисли за това, и последните останки от замайването му изчезнаха и той се залови за работа.
Тази вечер всички работиха до късно. Трябваше да се проведе разследване, а и нормалната канцеларска работа също искаше своето. По времето, когато Мойра влезе в канцеларията на Бил Шоу, тя беше успяла да организира всичко, което му трябваше да знае, и беше време да му каже и какво бе забравила. Не се учуди, когато видя в стаята и Дан Мъри. Изненада се, когато той заговори първи:
— Мойра, теб разпитваха ли те за пътуването на Емил? — попита Дан.
Тя кимна.
— Да. Забравих нещо, което исках да ви кажа сутринта, мистър Шоу, но когато дойдох на работа, вие спяхте. Кони ме видя — увери го тя.
— Давай — каза Бил, като се чудеше дали трябва да се чувства малко по-добре от този факт или не.
Мисис Улф седна, след това се обърна и погледна отворената врата. Мъри отиде да я затвори. На връщане постави ръка върху рамото й.
— Всичко е наред, Мойра.
— Имам приятел. Живее във Венецуела. Запознахме се… запознахме се преди месец и половина и ние… трудно ми е да го обясня.
Тя се поколеба, загледа се за момент в килима, след това вдигна поглед.
— Влюбихме се. Той идва в Щатите по работа през няколко седмици и тъй като директора го нямаше, искахме да прекараме уикенда в… в „Скривалището“ в планините до Лъри Кавернс. Знаете ли го?
— Да — каза Шоу. — Приятно място, където човек може да се махне от всичко.
— Е, когато разбрах, че мистър Джейкъбс няма да бъде тук и можем да прекараме дълъг уикенд, аз му се обадих по телефона. Той има завод. Произвежда авточасти… всъщност има два завода, един във Венецуела и един в Коста Рика. Карбуратори и такива неща.
— В дома му ли се обади? — попита Мъри.
— Не. Той работи толкова много и аз му позвъних в службата. Имам номера тук. — Тя подаде листчето от хотел „Шератон“, на която той беше написал номера. — Както и да е, свързах се със секретарката му — казва се Консуела, — тъй като той беше в цеховете. После той ми позвъни и аз му казах, че можем да се видим, и той дойде. Срещнахме се на летището в петък следобед. Аз си тръгнах малко след като мистър Джейкъбс излезе.
— Кое летище?
— „Дълес“.
— Как се казва той? — попита Шоу.
— Диас. Хуан Диас. Можете да му се обадите в завода и…
— Този телефонен номер е на един апартамент, а не на завод, Мойра — каза Мъри. Каза го много ясно и бързо.
— Но… но той — каза тя и спря. — Не. Не. Той не е…
— Мойра, искаме да направиш пълно описание на външността му.
— О, не. — Устата й се отвори и остана така. Гледаше ту Шоу, ту Мъри, докато осъзна ужасната истина. Разбира се, тя беше в черно, вероятно същите дрехи, които бе носила на погребението на съпруга си. В продължение на няколко седмици тя отново беше весела, красива и щастлива жена. Но вече край. Двамата директори на ФБР усетиха болката й и се намразиха за това, което трябваше да й причинят. И тя беше жертва. Но беше и нишката, а на тях им трябваше следа.