Единственото хубаво нещо бе, че липсваше жегата. Всъщност бе доста хладно. Динг реши, че може би няма достатъчно въздух, за да е горещо. Намираха се на малко по-малка височина от онази, при която тренираха в Колорадо, но това беше преди седмици и щяха да минат няколко дни, преди войниците напълно да се реаклиматизират. Това донякъде щеше да ги забави, но като цяло Чавес реши, че жегата ги изтощава повече, отколкото редкият въздух. С нея се свикваше по-трудно.
Не беше виждал толкова насечени планини — никой не би ги нарекъл хълмове — и въпреки че имаха много растителност, той внимаваше къде стъпва. Гъстите дървета ограничаваха видимостта, което беше добре. Очилата за нощно виждане висяха на главата му като лошо скроена шапка и му позволяваха да вижда само на стотина метра напред, а много често и на по-малко разстояние. Все пак виждаше, защото растителната покривка над главата му не допускаше светлината, необходима на невъоръженото око. Беше страшно и самотно, но сержант Чавес се чувстваше като у дома си.
Той не се движеше по права линия към целта, а следваше одобрената армейска процедура постоянно да се отклонява наляво и надясно. На всеки половин час спираше, връщаше се и изчакваше да се появи останалата част от взвода. След това идваше техният ред да починат няколко минути и да проверят дали зад тях няма хора, които може да са заинтересувани от новите посетители на джунглата.
Ремъкът на автомата МП-5 беше двойно навит през рамото му, за да може да го носи винаги в положение за стрелба. На цевта имаше електроизолационна лента, която я предпазваше от запушване, още лента имаше и по халките на ремъка, за да се намали до минимум шумът. Чавес внимаваше за тези неща. Този път работата беше сериозна. Такива бяха и инструкциите. Вече не ставаше дума за разузнаване.
Шест часа по-късно пред тях се появи мястото за дневния престой. Чавес съобщи по радиото — пет почуквания на бутона за предаване, последвани от три в отговор, — че взводът трябва да стои на мястото си, докато той провери района. Бяха си избрали истинско орлово гнездо, от което денем можеха да наблюдават много мили от главния път, извиващ се като змия между градовете Манизалес и Меделин, встрани от който се намираха рафинериите. Предполагаше се, че шест от тях са на разстояние една нощ от мястото за дневния престой. Чавес внимателно го обиколи, като търсеше следи от стъпки, боклук, всякакви неща, които намекваха за човешка дейност. Помисли си, че мястото е твърде хубаво, за да не го е използвал някой друг. Може би фотограф от „Нешънъл джиографик“, който е искал да заснеме долината. От друга страна, качването дотук беше истинска Досада. Намираха се на около деветстотин метра над пътя. Тук не можеше да мине танк, камо ли кола. Направи спираловиден кръг около мястото, като се насочи към центъра му, и не намери нищо. Може би е наистина далеч от пътя. След половин час отново натисна бутона на радиотелефона си. Останалите от взвода бяха имали достатъчно време, за да проверят тила си, и ако някой ги следеше, досега щяха да се обадят. Когато капитан Рамирес се появи, слънцето обагряше източната страна на долината в червено. Хубаво, че десантът им съкрати нощта. Всички се чувстваха изморени от прехода, но не съвсем и имаха пред себе си един ден отново да свикнат с надморската височина. Бяха изминали пет линейни мили от зоната за кацане — всъщност реално извървяното разстояние бе седем мили, а изкачването — шестстотин метра.
Както и преди, Рамирес разпръсна хората си по двойки. Наблизо имаше поток, но сега никой не страдаше от обезводняване. Чавес и Вега заеха позиция над един от най-вероятните подходи — полегат склон без много дървета и с добро поле за стрелба.
— Как се чувстваш, Oso?
— Защо никога не се пада някое прохладно и равно място с много въздух? — Сержант Вега свали предпазната си жилетка и я постави на място, където щеше да му служи като удобна възглавница. Чавес направи същото.
— Хората не водят войни по такива места, човече. Там строят игрища за голф.
— Прав си. — Вега постави автомата си до една скала. Върху цевта му имаше камуфлажно парче плат. Можеше да откъсне някое храстче, зад което да скрие автомата, но не искаше излишно да разбърква нищо. Този път Динг спечели жребия и безмълвно заспа.
— Мамо? — Часът минаваше седем, а по това време тя винаги беше на крак и приготвяше закуската на ранобудното си семейство. Дейв почука на вратата, но не чу нищо. Тогава се уплаши. Загуби баща си и знаеше, че дори и родителите не са безсмъртни, непроменящи се същества в центъра на растящата детска вселена. Това беше постоянният кошмар на децата на Мойра, за който те никога не говореха, дори и помежду си, от страх, че такива разговори могат по някакъв начин да предизвикат нещастието. „Ами ако нещо се случи с мама?“ Още преди ръката му да хване дръжката на вратата, очите на Дейв се напълниха със сълзи, като си помисли какво може би ще намери.