— Изпратили сме двадесет души да ровят, сър. След около два часа трябва да получим предварителна информация.
— Дръжте ме в течение.
Стюарт беше първият човек, с когото прокурорът на САЩ имаше среща тази сутрин и изглеждаше необикновено енергичен, помисли си секретарката. Тя не можа да забележи махмурлука му.
— Добро утро, Ед — каза Давидоф, без да става. На бюрото му имаше куп хартия. — С какво мога да ти бъда полезен?
— Никаква смъртна присъда — каза Стюарт, като седна. — Предлагам да се споразумеем за признаване на вина и двадесет години затвор. Това е най-добрата сделка, на която можеш да се надяваш.
— Ще се видим в съда, Ед — отговори Давидоф, като насочи поглед към документите на бюрото си.
— Искаш ли да разбереш какво имам?
— Ако е добро, сигурен съм, че ще ме уведомиш, когато му дойде времето.
— То може да е достатъчно, за да си тръгнат хората ми свободно.
— Ще повярвам, когато го видя — каза Давидоф, но този път вдигна поглед. Помисли си, че Стюарт е прекалено енергичен, но честен адвокат. Не лъже или поне не в съда.
По навик Стюарт носеше старомодна чанта от полутвърда кожа вместо по-новите и по-добре изглеждащи дипломатически куфарчета, които използваха повечето адвокати. Оттам извади касетофона. Давидоф гледаше мълчаливо. И двамата бяха адвокати и експерти по сдържаност, можеха да казват каквото трябваше, независимо от чувствата си. Но тъй като и двамата имаха това качество, също като професионални играчи на покер познаваха по-изтънчените сигнали, които другите не можеха да доловят. Когато натисна бутона за възпроизвеждане, Стюарт вече знаеше, че е разтревожил противника си. Записът продължи няколко минути. Качеството на звука беше жалко, но се чуваше и с малко пречистване в лаборатория — а обвиняемите можеха да си позволят средствата за това — записът щеше да стане достатъчно ясен.
Ходът на Давидоф беше очевиден:
— Това няма връзка със случая. Цялата информация от признанието е изключена от следствието. Споразумяхме се по този въпрос.
Сега, когато имаше надмощие, Стюарт се поотпусна. Време беше да прояви благородство.
— Ти се споразумя. Аз не съм казвал нищо. Правителството допусна сериозно нарушение на конституционните права на клиентите ми. Симулираната екзекуция представлява поне душевно измъчване. А това съвсем сигурно е незаконно. Трябва да изправиш онези двамата пред съда, за да защитиш случая си, но тогава аз ще разпъна на кръст моряците от бреговата охрана. Това може да обезсили всичките им твърдения. Не се знае какво ще кажат съдебните заседатели, нали така?
— Може да станат и да започнат да ръкопляскат — предпазливо отговори Давидоф.
— Има такава възможност, нали? Начинът да го разберем е само един. Ще проведем делото. — Стюарт върна касетофона в чантата си. — Все още ли искаш ранна дата на процеса? С тази информация мога да атакувам веществените ти доказателства. В края на краищата, ако онези са били достатъчно откачени, за да направят този номер, какво ще кажеш, когато клиентите ми заявят, че са били накарани да мастурбират, за да дадат пробите от семенната течност, за които ти разказа на всички вестници, или пък че са били насилени да държат в ръка оръжията, с които е извършено убийството, за да оставят отпечатъци? Впрочем все още не съм обсъдил с тях всички подробности. Ами като свържа всичко това с нещата, известни за жертвата? Мисля, че имам възможност да ги изпратя вкъщи живи и здрави. — Стюарт се наклони напред, като постави ръце върху бюрото на Давидоф. — От друга страна, както казваш самият ти, трудно може да се предвиди реакцията на съдебните заседатели. Затова ти предлагам те да се признаят за виновни и да излежат двадесет години вместо исканото от теб наказание. И без никакви ненужни изявления от съдията, че трябва да лежат всичките двадесет години — така че да изкарат в пандиза, да речем, осем години. Ще кажеш на пресата, че има проблеми с веществените доказателства и страшно те е яд, но нищо не може да се направи. Моите клиенти ще бъдат вън от играта доста време. Получаваш исканата присъда, но никой няма да умира. Е, това е моето предложение. Давам ти два дни да си помислиш.
Стюарт стана, вдигна чантата си и излезе, без да каже нито дума повече. Когато се озова в коридора, потърси тоалетната. Почувства спешна нужда да си измие ръцете, но не беше сигурен защо. Със сигурност знаеше, че е постъпил както трябва. Престъпниците — те наистина бяха престъпници — ще получат присъда, но няма да умрат на електрическия стол — и кой знае, може би ще се поправят. С такива лъжи се заблуждават адвокатите. Няма да е необходимо да разбива кариерите на онези типове от бреговата охрана, които вероятно са престъпили чертата само веднъж и никога вече няма да го сторят. Можеше да ги провали, но не искаше. Помисли си, че по Този начин всички печелят по нещо, а за един адвокат това е доста добро упражнение. Но той все още изпитваше нуждата да си измие ръцете.