— За какво отивате в морето? — попита Роби.
— Проверявам работата на нов вид оръжие. Боя се, че не мога да ви кажа повече.
— А, значи от онези, тайните неща?
— Боя се, че е така — отговори мъжът, като разглеждаше петното от кафе на коляното си.
— Често ли го правите?
— За първи път ми е — отговори мъжът. — А вие?
— Аз си изкарвам прехраната с летене от самолетоносачи, но в момента служа в Пентагона. В бюрото за тактика на самолети-изтребители.
— Никога не съм кацал на самолетоносач — нервно добави мъжът.
— Не е лошо — увери го Роби, — особено нощем.
— О? — Мъжът беше твърде уплашен, за да се досети, че отвън е тъмно.
— Да, кацанията на самолетоносач не са толкова лоши през деня. Когато летиш към обикновено летище, гледаш напред и си избираш мястото, на което да кацнеш. На самолетоносача нещата са същите, но пистата е по-къса. Нощем не се вижда къде ще кацнеш. Затова нещата стават малко по-нервни. Но не се притеснявайте. Момичето, което ни вози…
— Момиче ли?
— Да. Много от пилотите на снабдителните самолети са момичета. Тази, която кара, е доста добра, казаха ми, че е пилот-инструктор. — Хората винаги се чувстваха по-спокойни, когато разберат, че пилотът е инструктор, но: — Тази вечер обучава един младши лейтенант за първото му кацане — злобно добави Джексън. Харесваше му да дразни хората, които не обичаха да летят. Винаги притесняваше приятеля си Джак Райън за това.
— Нов лейтенант ли?
— Едно хлапе от Пенсакола. Предполагам, че не е бил достатъчно добър за изтребители или щурмови бомбардировачи, и затова кара снабдителния камион. Трябва и такива да се научат, нали така? Всеки прави някога първо нощно кацане на самолетоносач. И аз съм го правил. Не е кой знае какво — спокойно каза Джексън. След това провери дали коланите му са добре затегнати. През годините беше установил, че един от начините да облекчи страха си, е да го предаде на някой друг.
— Благодаря.
— Вие ще участвате в учението по стрелба, така ли?
— А?
— Учението, което провеждаме. Ще стреляме с истински ракети по въздушни мишени. Учение със стрелба. Учение по изстрелване на ракети.
— Мисля, че няма да участвам.
— Жалко, надявах се, че сте човек от фирмата. Искаме да видим дали насочващото устройство на ракетите „Феникс“ върши работа.
— Съжалявам. Работя на друго място.
— Добре. — Роби извади една книга с меки корици от джоба си и започна да чете. Сега, след като беше сигурен, че в самолета има човек, притеснен повече от него, можеше да насочи вниманието си върху книгата. Разбира се, той не беше истински уплашен. Просто се надяваше, че новият къс самородно злато, седнал в дясното кресло на втория пилот, няма да разплеска самолета с всичките му пътници по рампата на самолетоносача. Но нямаше възможност да направи нещо по този въпрос.
Хората бяха уморени, когато стигнаха до мястото за престой през деня. Заеха позициите си, докато капитанът се обаждаше по радиотелефона. По един член на всяка двойка незабавно разглоби оръжието си за почистване, дори и малкото хора, които не бяха стреляли.
— Е, Oso и неговият „трион“ се отчетоха тази вечер — отбеляза Вега, като теглеше парцалче през петмилиметровата цев. — Добра работа, Динг — добави той.
— Не ги биваше много.
— Хей, mano, ако правим нашите неща както трябва, те нямат възможност да бъдат добри.
— Досега всичко беше адски лесно. Може да се промени.
Вега вдигна поглед за момент.
— Да. Това е вярно.
Намиращият се на геостационарна орбита над Бразилия спътник, който принадлежеше на Националната метеорологична служба, беше насочил камерата си завинаги надолу към планетата, която беше напуснал преди осемнадесет месеца и на която никога нямаше да се върне. Изглеждаше, че кръжи над точно определено място, на двадесет и седем хиляди мили над изумруденозелените джунгли в долината на Амазонка, но всъщност се движеше със скорост от около седем хиляди мили в час, като движението на изток по орбитата съвпадаше точно със скоростта на движение на Земята под него. Спътникът, разбира се, имаше и други прибори, но конкретно тази телевизионна камера с цветно изображение имаше една от най-простите задачи. Тя наблюдаваше облаците, които се носеха из въздуха като далечни кълба памук. Това, че такава прозаична функция може да бъде толкова важна, беше достатъчно очевидно, за да се досети човек. Този спътник, както и предните му бяха спасили живота на хиляди хора и вече представляваха най-важната и ефективна част на космическата програма на Америка. Животът, който спасяваха, принадлежеше на моряци, чиито кораби може да се отклонят в някоя незасечена буря. От мястото си спътникът можеше да вижда огромния Южен океан, който обгръщаше Антарктика на север до Норт кейп в Норвегия, и нито една буря не убягваше от погледа му.