Почти непосредствено под спътника все още не съвсем разбрани условия пораждаха много циклонални бури в широките, топли води на Атлантика при северния бряг на Африка, откъдето тръгваха към Новия свят, а там бяха познати с индианското наименование ураган. Данните от спътника отиваха в Националния център по ураганите към Националната океанска и атмосферна администрация в Корал Гейбълс, Флорида, където метеоролози и програмисти работеха като част от многостепенен проект за определянето на начина за възникване и движение на бурите. Активният сезон за тези учени сега започваше. Общо бяха сто души. Някои от тях отдавна бяха защитили докторатите си. Други бяха студенти от няколко университета, и всички изследваха снимките от първата буря за сезона. Някои се надяваха, че ще има много стихии, за да могат да ги изследват и да се учат от тях. По-опитните учени познаваха това чувство, но знаеха и че тези мощни океански бури са най-разрушителните и смъртоносни природни сили и редовно убиваха хиляди хора, които живееха твърде близо до морето. Знаеха също, че бурите възникваха, когато си искат, тъй като никой нямаше доказуем модел за обяснение на образуването им. Човек може само да ги види, да ги проследи, да измери силата им и да предупреди хората, намиращи се на пътя на стихията. Учените също така им даваха и имена. Те бяха избрани отпреди много години, като винаги започваха от началото на азбуката и продължаваха надолу. Първото име в списъка за тази година беше Адел.
Камерата наблюдаваше как облаците се увеличават на петстотин мили от островите Зелени нос, които бяха люлка на урагани. Никой не можеше да каже дали това щеше да стане тропически циклон или просто поредната дъждовна буря. Сезонът все още се намираше в началото си. Но притежаваше всички черти да бъде тежък. Западноафриканската пустиня беше твърде гореща за пролетта, а жегата в нея имаше доказуема връзка с възникването на ураганите.
Шофьорът на камиона се появи навреме, за да прибере хората и пастата, получена от обработените листа на коката, но тях ги нямаше на очакваното място. Чака един час, но те не се появиха. Разбира се, с него имаше още двама души и той ги изпрати към мястото за преработка. Шофьорът беше „старшият“ на групата и не искаше да се тормози и да се катери повече по тези проклети планини. Така че докато пушеше цигарите си, те се катереха. Чака още един час. По шосето имаше доста превозни средства, особено големи дизелови камиони, към чиито заглушителни гърнета и регулировки на изгорелите газове се отнасяха по-небрежно, отколкото в богатите райони. Освен това отстраняването на гърнетата допринасяше за икономия на гориво в добавка към повишения шум и дим. Много от големите комбинации от камион и ремарке минаваха покрай него, като караха настилката да вибрира и камионът му да се люлее от раздвижения от тях въздух. По тази причина не чу звука. След като беше чакал общо деветдесет минути, стана ясно, че ще трябва да се изкачи горе. Заключи камиона, запали нова цигара и пое нагоре по пътеката.
Шофьорът се придвижваше трудно. Въпреки че беше израснал в тези хълмове и си спомняше как през детството му едно катерене на триста метра представляваше поредното надбягване с приятелите, караше камиона от доста време и мускулите на краката му бяха привикнали повече с натискането на педали. Ходенето, което някога би му отнело четиридесет минути, сега продължи повече от час, а когато мястото, към което отиваше, почти се видя, изпита страхотен глад и бе твърде разгневен, за да обръща внимание на неща, които сега би трябвало да са очевидни. Все още чуваше звуците на автомобилите долу, птиците пърхаха в дърветата около него, но нямаше друг шум, а трябваше. Спря, като се наведе, за да си поеме дъх, и тогава получи първото си предупреждение. На пътеката имаше тъмно петно. Нещо беше превърнало кафявата земя в черна, но причините можеха да са много. Той искаше да види какво има горе на хълма и не се замисли за петното. В края на краищата напоследък нямаха никакви проблеми с армията или полицията и се чудеше защо ли трябва рафинирането да се прави толкова високо в планината. Това вече не беше необходимо. Още пет минути и щеше да види малката просека, но чак сега забеляза, че не се чуваха никакви звуци оттам. Долавяше се странна, остра миризма. Сигурен беше, че това несъмнено е киселината, използвана в процеса на рафиниране. След това измина последния завой и видя.