Шофьорът на камиона не беше човек, несвикнал на жестокости. Той беше участвал в битките преди образуването на Картела и беше убил няколко симпатизанти на „М-19“ по време на войните, заради които всъщност се образува Картелът. Следователно беше виждал кръв и преди, а и беше я проливал.
Но не беше правил нищо като това. Всичките четиринадесет души, които докара снощи, лежаха подредени рамо до рамо в спретната малка редица на земята. Телата вече бяха отекли и някои от раните носеха белезите от разкъсвания от животни. Двамата мъже, които изпрати в планината, лежаха на земята, но се познаваше, че са мъртви по-отскоро. Въпреки че шофьорът не се досети за това, те бяха убити от мина, задействана, когато разглеждаха труповете. Телата на двамата изглеждаха наскоро разкъсани от големите колкото лагерна сачма осколки, и кръвта им все още течеше. Лицето на единия показваше изненада и шок. Другият мъж лежеше с лице надолу, а от гърба му липсваше парче с големината на кутия за обувки.
Шофьорът стоя неподвижно още една-две минути, като се боеше да тръгне в която и да е посока, разтрепераните му ръце посегнаха за друга цигара и изпуснаха две, които прекалено много се страхуваше да вдигне. Преди да може да си измъкне трета цигара, той се обърна и внимателно тръгна по пътеката. На сто метра след това се затича, за да спасява живота си, а всеки глас на птица или прошумоляване на вятъра в листата му звучеше като приближаващ се войник. Трябваше да са войници. Сигурен беше в това. Само войниците убиват толкова прецизно.
— Изнесохте прекрасна реч днес. Не сме разглеждали въпроса със „съветските“ националности толкова подробно, колкото вие. Аналитичните ви умения са прецизни както винаги. — Сър Базил Чарлстън вдигна чаша за поздрав. — Повишаването ви е заслужено. Честито, сър Джон.
— Благодаря ти, Баз. Само ми се ще нещата да бяха се случили другояче — отговори Райън.
— Толкова ли е зле?
Джак кимна.
— Опасявам се, че да.
— А и Емил Джейкъбс. Много трудно време за вашите хора.
Райън се усмихна доста мрачно.
— Така е.
— Е, какво ще правиш по този въпрос?
— Боя се, че не мога да направя твърде много — внимателно отговори Джак. „Не зная, но не мога да кажа точно това, нали?“
— Така — мъдро кимна шефът на тайната разузнавателна служба. — Какъвто и да е отговорът ти, аз съм сигурен, че ще бъде подходящ.
В този момент Джак разбра, че Гриър е бил прав. Той трябваше да знае или рискуваше колегите му тук и по целия свят да го смятат за глупак. Ще се прибере у дома след няколко дни и ще обсъди всичко със съдията Мур. Предполагаше се, че в момента Райън има известна сила в света на бюрокрацията. Май трябва да я използва, за да види дали му върши работа.
Подполковник Джексън се събуди след шестчасов сън. Той също обичаше най-големия лукс на военния кораб — самостоятелността. Рангът му на бивш командир на авиобаза и на ескадрила го издигаше високо в списъка на важните лица, а се оказа, че в този плаващ град има една свободна самостоятелна каюта. Роби се намираше точно под палубата за излитане в предната част. Близо до носа имаше катапулти, което обясняваше защо един от ескадрилните командири на „Рейнджър“ не беше искал каютата. Когато пристигна, се обади от учтивост на когото трябва и сега нямаше официални задължения в продължение на още… три часа. След като се изми, избръсна и изпи сутрешното кафе, реши сам да направи някои неща. Роби се отправи към склада за боеприпасите на самолетоносача.
Това беше голямо помещение със сравнително нисък таван, където се пазеха бомбите и ракетите. Всъщност състоеше се от няколко бокса с разположени наблизо цехове за изпитания и поправки на „умните“ оръжия от техници оръжейници. Лично Джексън се вълнуваше от ракетите въздух-въздух „AIM-54С Феникс“. Имаше проблеми със системата за насочване и една от целите на учението беше да се види дали поправката от страна на производителя наистина върши работа.
Достъпът в тази част беше ограничен по очевидни причини. Роби се идентифицира пред един старшина и се оказа, че и двамата са служили на самолетоносача „Кенеди“ преди няколко години. Заедно влязоха в работната зона, където оръжейници си играеха с ракетите, а на заострения нос на една от тях имаше странно изглеждаща кутия.
— Какво мислиш? — попита един.
— Според мен показанията са наред, Дюк — отговори човекът с осцилоскопа. — Нека опитаме малко пробно смущаване на сигнали.
— Това са ракетите, които приготвяме за учението, сър — обясни старшината. — Дотук, изглежда, всичко работи добре, но…
— Не бяхте ли вие човекът, който първи откри проблема? — попита Роби.