18.
ФОРС МАЖОР
За сержант Мичъл беше най-лесно да се обади на приятеля си във Форт Макдил. Служиха с Ърни Дейвис в 101-а въздушнопреносима дивизия, живяха в съседни къщи и заедно бяха смачкали не една бирена кутия след много препечени наденички и бургери на скарата в задния двор. И двамата бяха сержанти първа степен, добре запознати с армейската реалност, която в края на краищата управляваха сержантите. Офицерите получаваха повече пари и всичките притеснения, докато свръхсрочнослужещите старшини поддържаха нещата в нормален ред. На бюрото си имаше армейски телефонен указател и набра съответния номер от системата АУТОВОН.
— Ърни? Тук е Мич.
— Хей! Как е животът там, в страната на виното?
— Катерим се по баирите, момче. Как е семейството ти?
— Добре са, Мич. А твоето?
— Ани се превръща в малка госпожица. Виж сега, обаждам ти се, защото искам да проверя дали един от хората ни е пристигнал при вас. Срочнослужещ сержант на име Доминго Чавес. Ще ти хареса, Ърни. Той е наистина готин хлапак. Както и да е. Документите се объркаха нещо, та искам да проверя дали е отишъл където трябва.
— Няма проблеми — каза Ърни. — Чавес ли каза?
— Да. — Мичъл продиктува името буква по буква.
— Нищо не ми говори. Почакай за момент. Трябва да се обадя по другия телефон. — След малко гласът на Ърни отново се чу, придружен от чукането по клавиатурата на компютър. Мичъл се зачуди накъде ли е тръгнал този свят. Дори пехотните сержанти трябваше да знаят как да използват тези проклети неща.
— Кажи ми това име отново.
— Чавес, първо име Доминго, сержант. — Мичъл прочете служебния му номер, който беше същият като на социалната му осигуровка.
— Няма го тук, Мич.
— А? Обади ни се полковник O’Mapa от вашите…
— Кой?
— Някакъв полковник на име O’Mapa. Моят лейтенант получи обаждането и се позасегна. Новобранец, има още много да учи — обясни Мичъл.
— Никога не съм чувал за никакъв полковник O’Mapa. Мисля, че си сбъркал поделението, Мич.
— Без майтап? — Мичъл беше истински озадачен. — Моят лейтенант наистина трябва да е оплескал нещата. Добре, Ърни. Аз ще поема нещата оттук. Поздрави Хейзъл от мен.
— Разбрано, Мич. Пийни едно за мое здраве, синко. Чао.
— Хм. — Мичъл се загледа в телефона. Какво става, по дяволите? Динг не беше в Бенинг, нямаше го и в Макдил. Тогава къде е, мамицата му? Взводният сержант прелисти указателя на страницата на Центъра за военния персонал, който се намираше в Александрия, Вирджиния. Клубът на сержантите няма много членове, а това особено силно важи за старшините първи клас. Следващото му обаждане беше до сержант първи клас Питър Станковски. Необходими му бяха два опита, за да се добере до него.
— Хей, Стан, обажда се Мич.
— Нова работа ли търсиш? — Станковски служеше в Отдела за разпределенията. Работата му се състоеше в назначаването на колеги сержанти на нови служби. В това си качество той притежаваше значителна власт.
— Не. Просто обожавам да съм в леката пехота. Какво чувам, че си ни зарязал? — Мичъл беше научил неотдавна, че новата работа на Станковски ще е в първа кавалерийска дивизия във Форт Худ, където ще води взвода си от бронирана бойна машина „БрадлиМ-2“.
— Хей, Мич, коленете ми не държат вече. Мислил ли си някога колко е гот човек да се бие седнал от време на време? Освен това двадесет и пет милиметровата лентова картечница е доста добро оръжие. С какво мога да ти бъда полезен?
— Опитвам се да проследя един човек. Един от моите срочнослужещи сержанти излезе оттук преди две седмици и трябва да му изпратим разни глупости, но него го няма там, където мислехме, че е.
— Аха. Почакай да натисна бутоните на вълшебната си машина и ще ви намерим момчето. Как се казва? — попита Станковски. Мичъл му даде информацията.
— Единадесет-Браво, така ли? — 11Б беше военноотчетната специалност на Чавес. То значеше лек пехотинец. Моторизираната пехота имаше означение 11М.
— Да. — Мичъл дочу още малко тракане по клавишите.
— Казваш Ч-а-в-е-с?
— Точно така.
— Добре. Трябвало е да иде в Бенинг и да носи каубойска шапка…
— Точно той е! — каза Мичъл с известно облекчение.
— Но са променили заповедта и са го изпратили в Макдил.
„Но той не е в Макдил“ — едва не каза Мичъл.
— Ония долу са страшни типове. Нали познаваш Ърни Дейвис? Той е там. Защо не му се обадиш?
— Добре — отговори Мичъл, истински изненадан от този отговор „Аз преди малко направих точно това!“ — Кога ще ходиш в Худ?