— Това е вярно. Ще трябва да ни предадеш пропуска си — каза Дан. — Но това не е голяма загуба, нали? Ще те вземат на работа в Министерството на земеделието, малко по-надолу по улицата. Категорията на заплащане е същата, както и всичко останало — внимателно каза Мъри. — Бил уреди всичко.
— Мистър Шоу? Но… защо?
— Защото ти си добър човек, Мойра. Разбираш ли?
— Та какво точно ще правим? — попита Ларсон.
— Почакай и ще видиш — отговори Кларк, като разглеждаше картата на пътищата. Имаше едно градче, наречено Дон Диего, недалеч от мястото, където отиваха. Той се зачуди дали там не живее някой на име Зоро. — Каква е легендата ти в случай, че някой ни види заедно?
— Ти си геолог, а аз те возя насам-натам със самолета. Търсим нови златни залежи.
— Чудесно. — Това беше една от многото легенди, които използваше Кларк. Геологията бе сред хобитата му и той можеше достатъчно добре да дискутира по темата, дори да заблуди някой професор. Всъщност точно това беше правил няколко пъти. Също така тази легенда би обяснила наличието на част от оборудването в багажника на джипа — или поне би го обяснила на случайния или необучен наблюдател. Щяха да кажат, че лазерният целеуказател е изследователски инструмент, което беше доста близо до истината.
Пътуването не премина кой знае колко изненадващо. Местните пътища не приличаха на американските, нямаше и много предпазни перила, но главната опасност идваше от местните шофьори. Според Кларк те го даваха доста намахано и това му допадаше. Той харесваше Южна Америка. Въпреки всички социални проблеми хората тук имаха желание за живот и откритост, която му действаше освежаващо. Може би в Съединените щати е било така преди един век. В стария Запад сигурно. Имаше много възхитителни неща. Жалко беше, че икономиката не се е развила както трябва, но Кларк не разсъждаваше като социолог. Той също беше дете на работническата класа на страната си и в основното работниците са еднакви навсякъде. Със сигурност обикновените хора тук също като него не обичаха наркотрафикантите. Никой не обича криминалните престъпници, особено онези, които парадират със силата си, и вероятно ги ядосваше фактът, че тяхната полиция и армията са безсилни. Гневни и безпомощни. Единствената популярна група, която беше се опитала да се противопостави, се наричаше „М-19“, марксистка партизанска група — всъщност по-скоро елитарна сбирка от отгледани в градовете и обучени в университети интелектуалци. След като отвлякоха сестрата на един от големите трафиканти на кокаин, останалите, ангажирани в бизнеса, бяха се обединили, за да си я върнат, като убиха над двеста членове на „М-19“ и всъщност тогава образуваха Картела в Меделин. Това караше Кларк да се възхищава на Картела. Лоши или не, те бяха успели да накарат една марксистка революционна група да се отдръпне, като си играеха на градски партизани по собствените правила на „М-19“. Грешката им бе — освен бизнеса, който Кларк ненавиждаше, — дето си въобразиха, че са способни да играят срещу друг, много по-силен противник по същите правила и че новият противник не би реагирал по подобаващ начин. Според Кларк промяната в начина на мислене беше честна игра. Облегна се в седалката си, за да поспи. Ония скоро ще го разберат.
На три хиляди мили от колумбийския бряг самолетоносачът „Рейнджър“ зави срещу вятъра, за да започнат полетите. Бойната група се състоеше от самолетоносача, крайцера „Томас С. Гейтс“ от клас „Егей“, още един крайцер с управляеми ракети, четири есминеца, ракетни фрегати и два ракетни есминеца за борба с подводници. Трупата за тилово осигуряване с един горивен танкер, корабът с мунициите „Шаста“ и три патрулни кораба се намираха на петдесет мили по-близо до южноамериканския бряг. На петстотин мили навътре в морето имаше друга подобна група, която се връщаше от продължително разгръщане в „Станция Камила“ в Индийския океан. Завръщащата се флотилия симулираше приближаваща се вражеска формация — преструваха се на руснаци, въпреки че никой вече не казваше това в годините на гласността.
Първите излетели самолети, които Роби Джексън наблюдаваше от контролната кабина, разположена високо на мостика, бяха прехващани „F-14 Томкет“, натоварени до максималното полетно тегло. Те приклякаха до катапултите, а от двигателите им излизаха огнени конуси. Както винаги гледката беше вълнуваща. Като в някакъв динозавърски балет самолетите биваха подреждани по четирите акра площ на полетната палуба от хлапета с мръсни ризи в сигнални цветове, които ръкомахаха и в същото време се пазеха от смукателните отвори или от соплата. За тях тази игра беше по-опасна, отколкото ако тичат през града през най-натоварените часове, както и по-стимулираща. Членовете на екипажа с пурпурни ризи зареждаха самолетите с гориво и се наричаха „кръчмари“. Другите хлапета, оръжейниците с червените ризи, се наричаха „барутчиите“ и товареха боядисаното в синьо въоръжение по самолетите. Стрелбата по време на учението щеше да започне след още един ден. Довечера щяха да практикуват методи за прехващане с колеги, летци от военноморските сили. Утре вечерта самолети „Ц-130“ щяха да излетят от Панама, за да се срещнат със завръщащата се бойна група и да пуснат серия от безпилотни летящи мишени, които всички се надяваха, че самолетите „Томкет“ ще свалят с подобрените си ракети „АГМ-54С Феникс“. Това бе по-трудно от изпитанията на производителя. Летящите мишени ще се контролират от сержанти от военновъздушните сили, чиято задача беше да избягват огъня, сякаш животът им зависи от това. За полетния екипаж, пропуснал целта, успехът им означаваше много неприятна глоба, изплащана в бира или друго гориво.