„Но кое е правилно и кое грешно на това ниво?“ — питаше се Райън. Законите, етиката и религията приемаха, че войникът, който убива по време на война, не е престъпник. Оттук възникваше въпрос: що е война? Само преди едно поколение е имало лесен отговор. Държавите събират силите си и ги пращат да се бият заради някакъв глупав спор — обикновено след това се вижда, че е имало мирна алтернатива за разрешаване на проблема — и това е било приемливо от морална гледна точка. Но самата война се променяше, нали така? А кой решаваше какво е войната? Ядрените държави. Е, би ли могла една ядрена държава да определи какви са жизненоважните й интереси и да действа съобразно тях? Как се вписва в уравнението тероризмът? Преди години, когато самият той беше мишена, Райън беше решил, че тероризмът може да се разглежда като съвременния вариант на пиратството, а хората, които го практикуваха, винаги са били считани за общ враг на човечеството. Значи в исторически план, ако не съществува военна ситуация, не можеш директно да използваш военна сила.
А международния трафик на наркотици? Дали това е цивилно престъпление, за да го третират като такова? Какво ще стане, ако трафикантите успеят да подчинят една държава? Дали тази нация се превръща във враг на човечеството, както старовремските варвари?
— По дяволите — каза Райън. Не знаеше какво казва законът. Макар и историк по образование, учената му степен не можеше да му помогне. Единственият опит с подобен трафик беше, че една мощна държава е водила „истинска“ война, за да наложи „правото“ си да продава опиум на хора, чието правителство й се противопоставя — но е загубила войната, а с това и правото си да защитава собствените си граждани от незаконното използване на наркотици.
Това е тревожен прецедент.
Образованието на Джак го задължаваше да търси оправдание. Той беше човек, който вярва, че Правото и Кривото наистина съществуват като дискретни и неопределими величини, но тъй като книгите по право не винаги имаха отговор, понякога той сам трябваше да го търси другаде. Като родител той се отнасяше с омраза към търговците на наркотици. Кой може да гарантира, че един ден и неговите деца няма да се изкушат да опитат проклетото вещество? Той длъжен ли е да защитава децата си? Като представител на разузнавателната общност на страната си какво може да каже за идеята да разпростре тази защита върху всички деца на нацията? А какво ще стане, ако врагът започне директно да предизвиква страната му? Това променя ли правилата? В случая с тероризма той беше намерил следния отговор: предизвикаш ли ядрена страна по този начин, се излагаш на голям риск. Държави като САЩ имат невероятни възможности. Държат хора, които не се занимаваха с нищо друго освен с упражняване на тънкото изкуство да пращат смърт на ближните си. Практикуваха ужасяващи детайли на това изкуство. Всичко, от вкарване на куршум в гърдите на определен човек от хиляда метра, до вкарването на петстотинкилограмова бомба през прозореца на нечия спалня…
— Господи.
На вратата се почука. Пред Райън стоеше един от помощниците на сър Базил. Той му подаде някакъв плик и си отиде.
Когато се прибереш у дома, кажи на Боб, че работата беше свършена прекрасно. Баз.
Райън пъхна бележката обратно в плика и го сложи във вътрешния джоб на сакото си. Сър Базил бе прав, разбира се. Но сега Райън трябваше да реши това правилно ли е или не. Скоро разбра, че е много лесно да обмисляш такива решения, след като са взети от друг.
Трябваше да тръгват. Рамирес намери на всеки някаква работа. Колкото повече работа имат, За толкова по-малко неща ще мислят. Трябваше да заличат всички следи от присъствието си. Трябваше да погребат Роча. Когато дойде време, ако изобщо дойде, семейството му, ако има такова, ще получи запечатан метален сандък с осемдесетина килограма баласт, за да симулира теглото на липсващото тяло. На Чавес и Вега се падна да изкопаят гроба. Издълбаха нормалните метър и осемдесет. Не им харесваше, че ще трябва да оставят един от другарите си тук по този начин. Имаше надежда, че някой може да се върне, за да го вземе, но някак си и двамата не го вярваха. Макар и да идваха от мирновременни армии, никой от хората не виждаше смъртта за първи път. Чавес си спомняше двете хлапета в Корея, а и други, убити при нещастни случаи по време на обучение, катастрофи с хеликоптери И други подобни. Животът на войника е опасен дори ако няма война. Затова се опитваха да мислят за смъртта като за случайност. Но Роча не загина при нещастен случай. Той загуби живота си в бой, като войник на страната, на която беше избрал доброволно да служи и чиято униформа бе носил с гордост. Той знаеше какви опасности му предстоят, пое риска и сега го погребваха в чужда земя.