Тази сутрин офицерите се храниха заедно и разговорът на масата се въртеше около една и съща тема, разисквана по цялата страна.
— Време беше, мамицата му — отбеляза един капитан.
— Казаха, че е минирана кола — изтъкна друг.
— Сигурен съм, че ЦРУ знаят как да го нагласят. С всичкия си опит от Ливан и останалите места — предположи един ротен командир.
— Не е така лесно, както си мислиш — отбеляза батальонният командир, офицер от разузнаването. Като бивш командир на рейнджъри той знаеше някои неща за бомбите и мините. — Но който го е направил, е свършил много тънка работа.
— Жалко, че ние не можем да отидем там — каза един лейтенант. Младшите офицери изръмжаха в знак на съгласие. Старшите офицери запазиха мълчание. Плановете за нещо такова бяха тема на обсъждания в дивизията и изобщо в армията от няколко години. Изпращането на хора на война не трябва да се обсъжда лековато, но въпреки това всички смятаха, че може да се направи… ако го одобрят местните правителства. Което те не биха направили, разбира се. Офицерите считаха, че това е разбираемо, но неприятно.
Трудно можеше да се пресили нивото на омразата в армията към наркотиците. Старшите батальонни офицери, майори и по-висши, си спомняха проблемите с наркотиците от седемдесетте години, когато армията беше точно толкова безполезна, колкото твърдяха критиците, и не бяха рядкост случаите офицери да ходят в някои места само с въоръжена охрана. Побеждаването на този враг изискваше дългогодишни усилия. Дори и днес всеки член на американската военна общност подлежи на произволно тестване за наркотици. За старшините и офицерите нямаше никаква прошка. Един положителен тест, и заминаваха навън. За сержанти втори клас и по-нисши имаше известни вратички: една положителна проба водеше до наказание по член 15 и доста строго мъмрене; втора положителна проба, и ги изригват. Официалният девиз беше прост: „Не в МОЯТА армия!“
Съществуваше и друго измерение. Повечето от хората около тази маса бяха женени и с деца, с които някой търговец на наркотици може рано или късно да се опита да се сближи като със свои потенциални клиенти. Съществуваше всеобщо съгласие, че ако някой продава наркотици на детето на професионален войник, животът на този търговец не струва пукната пара. Такива неща рядко се случваха, защото войниците преди всичко са дисциплинирани хора, но желанието съществуваше. Както и възможността.
Е, от време на време изчезваше по някой търговец и смъртта му неизбежно се приписваше на конкуренцията. Много от тези убийства оставаха неразкрити завинаги.
„И ето къде се намира Чавес“ — осъзна Тим Джексън. Просто имаше твърде много съвпадения. Той и Муньос, и Леон. Все испаноговорещи. Всичките се уволниха оттук в един и същи ден. Значи провеждаха диверсионна операция, вероятно за сметка на ЦРУ. Сигурно тази работа е опасна, но те са войници и тяхната работа е да воюват. Сега, след като „знаеше“ това, което не трябва, лейтенант Джексън дишаше по-леко. Каквото и да прави Чавес, е добро. Вече няма да го търси. Тим Джексън се надяваше, че той е жив и здрав. Помнеше, че Чавес е адски добър. Ако някой може да свърши работата, то това е Чавес.
Телевизионните екипи скоро се отегчиха и си тръгнаха, за да съчинят и да запишат коментарите си на лента. Кортес се върна веднага, след като последната от колите им отиде по пътя към Меделин. Този път караше джип нагоре по хълма. Беше изморен и раздразнителен, но повече от всичко любопитен. Случи се нещо много странно, а той не беше сигурен какво. Нямаше да миряса, докато не разбере. Двамата оцелели от къщата бяха закарани в Меделин, където щеше да ги лекува доверен лекар в частна клиника. Кортес щеше да говори с тях, но имаше още нещо, което трябваше да направи тук. Полицейският контингент в къщата се командваше от един капитан, който отдавна имаше добри отношения с Картела. Феликс със сигурност знаеше, че той не би се просълзил заради смъртта на Унтиверос и останалите, но това нямаше значение. Кубинецът паркира джипа и отиде до полицейския офицер, който разговаряше с двама от хората си.
— Добро утро, капитане. Определихте ли каква е бомбата?
— Определено мина в колата — сериозно отговори мъжът.
— Да, и аз подозирах такова нещо — търпеливо каза Кортес. — Експлозивното вещество?