Мъжът сви рамене.
— Нямам представа.
— Вероятно ще разберете — предложи Феликс. — Сигурно няма да е трудно.
— Да. Мога да го направя.
— Благодаря ви. — Той се върна при джипа си, за да тръгне на север. При една местно направена бомба може да използват динамит — имаше много из околните рудници — или пластичен експлозив за търговски цели, а дори и нещо, направено от азотен тор. Ако бомбата е изработена от „М-19“, Феликс би очаквал семтекс, чешки вариант на RDX, предпочитан от терористите марксисти по целия свят заради мощта си, лесното снабдяване и ниската цена. Ако се определи какво е използвано, той щеше да извлече информация. На Кортес му стана забавно, че полицията ще му я предостави. Това го накара да се усмихне, докато слизаше надолу по хълма.
Имаше и други причини. Елиминирането на четири висши ръководители на Картела не го натъжи повече от полицая. В края на краищата те бяха просто далавераджии, а не хора, които Кортес уважаваше. Той просто вземаше парите им и толкова. Който и да е извършил атентата, беше се справил отлично. Това го накара да си помисли, че не може да е било ЦРУ. Те не знаеха много за убиването на хора. Кортес се обиждаше по-малко, отколкото някой може да си помисли, че едва не го бяха очистили. В края на краищата това бяха рисковете на професията. Пък и ако той е бил главната мишена на такъв елегантен план, то съвсем ясно бе, че нямаше да може да го анализира сега. Във всеки случай отстраняването на Унтиверос, Фернандес, Вагнер и Д’Алехандро означаваше, че има четири овакантени места на върха на Картела, четирима души по-малко, които могат да застанат с престиж и сила на пътя му, ако… — помисли си той. Е, а защо не? Едно място на масата, със сигурност. Вероятно и повече от това. Както и да е, имаше да върши работа и да разследва „престъпление“.
Когато стигна в Меделин, двамата оцелели от къщата на Унтиверос на хълма бяха „закърпени“ и готови за разпит, както и половин дузина слуги на мъртвия господар. Намираха се в стая на последния етаж на здрава, огнеустойчива висока сграда, която имаше и доста добра звукоизолация. Кортес влезе в стаята и завари осемте доверени слуги седнали и вързани с белезници към столове с прави облегалки.
— Кой от вас знаеше за срещата снощи? — попита той с приятен глас.
Започнаха да клатят глави. Разбира се, всички знаеха. Унтиверос обичаше да говори, а слугите винаги слушат.
— Много добре. Кой от вас е казал за това и кой не? — попита той с учтивия тон на образован човек. — Никой няма да излезе от тази стая, докато не получа отговор на въпроса си.
Незабавната реакция представляваше объркан поток от отрицания. Той го очакваше. Повечето бяха искрени. Кортес знаеш и това.
Много лошо.
Феликс погледна шефа на пазачите и посочи към слугинята на най-левия стол.
— Ще започнем с нея.
Губернаторът Фаулър излезе от хотелския апартамент с мисълта че целта, на която беше посветил изминалите три години от живот си, сега е постигната. „Почти“ — помисли си той, като си спомни че в политиката няма сигурни неща. Но един конгресмен от Кентъки, който водеше изненадващо силна кампания, току-що бе се съгласил да заеме служба в кабинета и с това Фаулър заставаше н върха с аванс от няколко стотици гласа. Разбира се, той не можеше да го обяви. Трябваше да остави човека от Кентъки сам да направи съобщението, предвидено за втория ден на събранието, за да му остави един последен ден в светлината на слънцето — или по-точно в светлината на прожекторите. Тази информация ще се разпростра ни от щабовете на двата лагера, а конгресменът ще се подсмихва „О, по дяволите“ — и ще казва на хората да си мислят каквото си искат, без да им обяснява, че само той знае какво става. Фаулър помисли, че политиката е доста фалшиво нещо. Което бе странно. Фаулър се славеше като много искрен човек, но това не му даваше правото да нарушава правилата на играта.
И сега той играеше според тези правила, изправен пред ярките телевизионни прожектори, говорейки непрекъснато, без да казва абсолютно нищо. Споменаваше за „интересни дискусии“ по „важните проблеми, пред които е изправена страната ни“. Губернаторът и конгресменът „обединили усилията в желанието си да дадат ново ръководство“ на страната, която, макар и да не можеха да го кажат, щеше да просперира, независимо кой ще спечели през ноември. Защото дребните политически различия между претендентите и партиите по принцип се заличаваха сред суетата в дома на Капитолийския хълм, а американските партии бяха толкова дезорганизирани, че всяка президентска кампания все повече заприличваше на конкурс по красота. Фаулър реши, че така може би е по-добре, макар да бе разочарован, че властта, за която така жадуваше, може всъщност да се окаже илюзия.