Това беше най-омразната черта на тези типове и понякога — рядко, но се случваше — трябва да им се показва, че системата не работи така. А случаят беше мръсен. Като международна катастрофа.
„Но как да обясня това на американския народ? В изборна година? Гласувайте за президента, който току-що уби една съпруга, две деца и разни прислужници, за да защити децата ви от наркотици…“ Президентът се чудеше дали губернаторът Фаулър разбира колко илюзорна е президентската власт — и колко силен шум се вдига, когато принципите започнат рязко да се различават. Помисли си, че това е по-лошо и от шума на репортерите. Тези мисли го накараха да поклати глава, докато вървеше към хеликоптера. Сержантът от морската пехота, застанал до стълбата, отдаде чест. Президентът отвърна на жеста по традиция, макар никой президент да не е носил униформа. Закопча коланите си и погледна към тълпата. Камерите все още се въртяха и записваха излитането. Точно този материал нямаше да се показва по телевизионните програми, но просто искаха да имат нещо, в случай че хеликоптерът избухне или се разбие.
Новината стигна до полицейския участък в Мобайл с малко закъснение. Съдебният секретар се зае с документите, а когато от съда изтича информация, обикновено пукнатината е тук. В настоящия случай секретарят беше вбесен. Делата идваха и си отиваха. Петдесет и пет годишният мъж бе успял да изучи децата си и да ги вкара в колеж, както и да избегне епидемията на наркотиците. Но нещата не стояха така с всяко дете в околността. Най-малкият син на съседите беше купил кокаин „крак“ и блъснал колата си в подпората на един мост с над сто и четиридесет километра в час. Секретарят познаваше детето още от малко, веднъж-два пъти го беше карал с колата до училище и му плащаше да окоси полянката пред дома. Ковчегът лежеше запечатан за погребението в баптистката черква „Сайпръс Хил“ и се чуваше, че майката все още е на лекарства, след като идентифицирала останките от тялото. Свещеникът говореше за бича на наркотиците като за бичуването на страстите на самия Христос. Той беше много добър свещеник и надарен оратор в традициите на южната баптистка черква и когато водеше хората към погребението с молитва за душата на мъртвото момче, искреният му гняв срещу наркотиците просто разпалваше яростта на паството му…
Секретарят не разбираше. Давидоф е превъзходен прокурор. Евреин или не, този човек е един от богоизбраните, истински герой в професионална среда на шарлатани. Как може това да е вярно? „Тези двама боклуци ще се отърват! — помисли си секретарят. — Това не е правилно!“
Секретарят не си падаше по баровете. Като баптист със сериозно отношение към вярата си, той никога не вкусваше спиртни напитки. Веднъж-два пъти като момче бе опитвал бира и винаги изпитваше вина заради това. Честният и почтен гражданин имаше още една характерна черта. Вярваше в правосъдието. Вярваше така, както и в Бога, с вяра, оцеляла през тридесетте години във федералните съдилища. Помисли си, че правосъдието идва от Бога, а не от хората. Нима всички закони на Запада не са основани в някаква степен на Светото писание? Той смяташе конституцията на страната си за вдъхновен от Бога документ, защото със сигурност свободата е начинът, по който Бог е предопределил да живее човекът, за да опознае и да служи на своя Бог не от позициите на роба, а от тези на избора на доброто.
Така трябваше да бъдат нещата. Проблемът е там, че доброто не винаги възтържествува. С годините свикна с това. Макар да го разочароваше, той знаеше, че Бог е последният съдия и Неговата справедливост винаги ще възтържествува. Но имаше случаи, когато Божията справедливост се нуждаеше от помощ, а е добре известно, че Бог избира оръдията си чрез вярата. Така беше и в този горещ, задушен следобед в Алабама. Секретарят имаше своята вяра, а Бог — своето оръдие.
Секретарят седеше в един полицейски бар и пиеше газирана вода с марката на клуба, за да не бие на очи. Разбира се, полицаите го знаеха. Той ходеше на всички погребения на ченгета. Ръководеше граждански комитет, който се грижеше за семействата на полицаи и пожарникари, загинали при изпълнение на дълга си. И никога не искаше нищо в замяна. Дори да му отменят глоба за превишена скорост — всъщност той никога в живота си не беше глобяван, но никой не си правеше труда да провери това.
— Здравей, Бил — поздрави той едно ченге от отдел „Убийства“.