— Как е животът във федералния съд? — попита лейтенантът. Смяташе секретаря за малко особен, но в много по-малка степен от повечето хора. Стигаше му да знае, че секретарят се грижи за полицаите.
— Чух нещо, което трябва да знаеш.
— О? — Лейтенантът вдигна поглед от бирата си. Той също беше баптист, но не много ревностен. Малко полицаи в Алабама бяха баптисти и това го караше да се чувства виновен.
— Пиратите си уреждат сделка, ако се признаят за виновни — каза секретарят.
— Какво? — Това не беше негов случай, но представляваше символ на всичко, което не вървеше както трябва. А пиратите се намираха в същия затвор, в който гостуваха неговите затворници.
Секретарят обясни малкото, което знаеше. Нещо се объркваше с това дело. Някаква техническа подробност. Съдията не беше дал достатъчно добро обяснение. Давидоф бил бесен, но не можел да направи нищо. Двамата се съгласиха, че всичко това е много лошо. Давидоф беше от добрите. Точно в този момент секретарят излъга. По принцип не лъжеше, но понякога справедливостта го изискваше. Беше научил това в системата на федералния съд. Прилагаше на практика онова, което каза свещеникът: „Неведоми са пътищата Божии.“
— Хората, които убиха сержант Брадън, са свързани с пиратите. Федералната полиция мисли, че пиратите може да са поръчали убийството му. И това на жена му.
— Сигурен ли си? — запита детективът.
— По-сигурен не мога да бъда. — Секретарят изпразни чашата си и я постави на масата.
— Добре — каза полицаят. — Благодаря. Нищо не сме чули от теб. Благодаря и за всичко, което твоите хора направиха за децата на Брадън.
Секретарят се смути. Нещата, които правеше за семействата на полицаите и пожарникарите, не бяха за благодарности. Чисто и просто ставаше дума за дълга. Възнаграждението му щеше да дойде от Него, който му е дал този дълг.
Секретарят напусна, а лейтенантът отиде до една будка на ъгъла, за да се присъедини към няколко свои колеги. Не след дълго се споразумяха, че пиратите няма — не може — да бъдат допуснати до съда, за да се признаят за виновни. Федерално дело или не, те са виновни за изнасилване и убийство, а, изглежда, и друго двойно убийство, в което полицията на Мобайл имаше пряк интерес. Слухът вече се беше разчул: животът на пласьорите се намираше в опасност. По този начин също можеше да се изпрати послание. Предимството на полицаите пред по-старшите правителствени служители е, че говорят език, който криминалните престъпници разбират напълно.
Един детектив попита кой ще изпрати посланието.
— Какво ще кажеш да използваме братята Патерсън? — предложи лейтенантът.
— Те ли? — отговори капитанът. Обмисли за момент въпроса, а след това продължи: — Добре.
Такова решение се вземаше много по-леко, отколкото тежките и високоотговорни решения, които вземаха правителствата. И се изпълняваше още по-лесно.
Двамата селяни пристигнаха в Меделин по залез. По това време Кортес беше напълно разочарован. Имаше осем трупа за изхвърляне — в Меделин това не е проблем. Но резултатът не си струваше труда. Както му бе ясно още преди шест часа. Та откъде изтичаше информацията? Три жени и петима мъже току-що бяха умрели, доказвайки, че не те са причината. Последните двама просто бяха простреляни в главите, защото изпаднаха в безполезно вцепенение, гледайки как останалите шестима умират при по-малко милостиви обстоятелства. В стаята цареше безпорядък, от който Кортес се чувстваше омърсен. Всичките тези усилия бяха напразни. Убиваха хора без никаква причина. Твърде гневен беше, за да изпитва срам.
Срещна се със селяните в друга стая на друг етаж, след като изми ръцете си и се преоблече. Те бяха уплашени, но не от Кортес, което го изненада. Изминаха няколко минути, преди да разбере защо. Разказваха историята си забързано и несвързано, а той ги остави да дрънкат, като запомняше подробностите. Някои от тях си противоречаха, но това не бе неочаквано, защото те бяха двама. После започна да задава въпроси.
— Автоматите не бяха АК-47 — уверено каза единият. — Познавам им звука. Не е като техния.
Другият вдигна рамене. Не можеше да различава едно оръжие от друго.
— Ти видя ли някого?
— He, senor. Чухме шума и виковете и побягнахме.
„Много разумно сте постъпили“ — помисли си Кортес.
— Викове, казвате. На какъв език?
— Ами на нашия език. Чухме, че ни преследват, но ние бягахме. Не можаха да ни хванат. Ние познаваме планините — обясни експертът по оръжията.
— Не сте видели и чули нищо друго?
— Викове, експлозии, светлини — огън от автоматите, това е всичко.
— А колко пъти сте били на мястото, където стана това?