— Много пъти, senor, там приготвяме пастата.
— Много пъти — потвърди и другият. — Ходим там повече от година.
— Няма да казвате на никого, че сте идвали тук. Няма да разказвате на никого, че знаете какво е станало — каза им Феликс.
— Но семействата на…
— Няма да казвате на никого — повтори Кортес с тих, сериозен глас. И двамата мъже разбраха опасността. — Ще бъдете възнаградени добре за стореното от вас, а семействата на останалите ще получат компенсации.
Кортес считаше себе си за справедлив човек. Тези двама планинци добре изпълниха ролите си и щяха да получат прилично възнаграждение. Все още не знаеше откъде изтича информацията, но ако можеше да хване някой от онези… кои? Бандитите от „М-19“? Не мислеше, че са те.
Тогава кои са?
Американци?
Чавес знаеше, че ако не друго, то смъртта на Роча поне е засилила решителността им. Капитан Рамирес прие нещата твърде тежко, което можеше да се очаква от един добър офицер. Новата им патрулна база се намираше само на две мили от една от многото плантации за кафе в района и на две мили в друга посока от още един участък за преработване. Мъжете изпълняваха нормалната си дневна програма. Половината спяха, половината стояха на пост.
Рамирес седеше сам. Чавес беше прав. Тежко понесе случилото се. С разума си капитанът знаеше, че трябва да приеме смъртта на един от мъжете си просто като обикновени оперативни разходи. Но емоциите се различават от разума. Вярно е също, макар Рамирес да не споделяше тази мисъл, че няма начин да се предскаже кои офицери са подходящи за бойни операции и кои не. Рамирес допусна типичната грешка за командирите на бойни групи. Привързал се беше твърде силно към хората си. Не можеше да мисли за тях като за пушечно месо. Провалът нямаше нищо общо с куража му. Капитанът имаше смелост в достатъчно количество. Рискът представляваше част от работата, която с готовност се съгласи да върши. Не успя да проумее, че като рискува живота на хората си — а той знаеше, че и това е част от работата му, — неизбежно някои от тях ще загинат. Някак си забрави за това. Като ротен командир беше водил мъжете в безброй полеви учения, обучаваше ги и им показваше как да вършат работата си, кореше ги, когато лазерното им оборудване „Майлс“ се задействаше, за да покаже симулирана жертва. Но Роча не беше симулирана жертва. Нито пък някой новобранец с изгладени ръкави. Той беше опитен професионалист. Рамирес си помисли, че е провалил хората си, макар да знаеше, че не е прав. Ако беше ги разпределил по-добре, ако беше внимавал повече, ако, ако, ако… Младият капитан се опита да се отърси от тази мисъл, но не успя. Но не можеше и да скръсти ръце. Следователно: следващия път трябва да бъде по-внимателен.
Касетите пристигнаха заедно малко след обяда. Полетът на снабдителния самолет от „Рейнджър“, без никой да знае, съвпадна с полета на самолет с наркотици от Богота. Ларсон бе го управлявал през част от маршрута, за да занесе касетата от лазерния целеуказател до летище „Елдорадо“, където я предаде на друг офицер от ЦРУ. И двете касети се намираха в пощенската чанта на куриер от ЦРУ, който пътуваше в предната част на салона на транспортния самолет „С-5А“, като се опитваше да поспи няколко часа на една койка на около метър зад пилотската кабина. Самолетът кацна право в базата „Андрюс“ и след приземяването стълбата се спусна надолу към подобното на пещера товарно отделение. Куриерът излезе през вратата и се качи на кола на ЦРУ, която бързо замина към Ленгли.
Ритър имаше в канцеларията си два телевизора, всеки със собствен видеокасетофон. Той гледаше касетите сам и ги нагласяваше, докато успя да ги синхронизира що-годе. Касетата от самолета не показваше много. Виждаше се лазерната точка и грубите очертания на къщата, но нищо повече до момента, в който блесна детонацията. Касетата на Кларк беше по-добра. Осветените прозорци на къщата блестяха на подсилената със светлинни ефекти картина. Виждаха се часовите, които се мотаеха натам-насам — онези с цигарите приличаха на светулки. При всяко дръпване лицата им се осветяваха ярко от огънчето. След това дойде бомбата. Ритър си помисли, че всичко много прилича на филм на Хичкок. Той знаеше какво става, но хората на екрана нямаха представа. Мотаеха се безцелно, без да им е известна ролята, която играят в драмата, написана в канцеларията на заместник-директора по оперативните въпроси на Централното разузнавателно управление. Но…
— Странно… — каза Ритър. Вдигна дистанционното управление, за да върне лентата. Няколко секунди преди бомбата да гръмне, на вратата се появи нова кола. — Ти кой ли си? — попита екрана той. След това пусна лентата бързо да премине през експлозията. Колата, която новодошлият беше карал — БМВ, — лежеше преобърната от ударната вълна, но след една секунда шофьорът излезе от нея и извади пистолет.