Други решаваха кой трябва да умре. Онези, другите, бяха законно избраните представители на американския народ, на които той бе служил под някаква форма през почти целия си живот на зрял човек. Законът, както веднъж си направи труда да установи, е, че няма закон. Ако президентът каже „убий“, то Кларк е само инструментът на правилно определената правителствена политика, особено сега, когато членовете на Конгреса трябваше да се споразумяват с Отдела на изпълнителните директори. Наредбите, които от време на време забраняваха такива действия, бяха за служителите от канцеларията на президента. Тези заповеди президентът можеше свободно да нарушава — или по-точно да ги предефинира, за да подхождат на ситуацията. Разбира се, Кларк вършеше малко такива неща. Работата му в ЦРУ изискваше предимно някои от другите му умения — влизане и излизане от различни места, без да бъде забелязан, в което го биваше най-много. Но преди всичко го бяха назначили за убиване. За Кларк, кръстен в черквата Джон Терънс Кели в енорията на „Свети Игнаций“ в Индианаполис, Индиана, това представляваше просто военна операция, одобрена от страната и религията му, към която се отнасяше умерено сериозно. В края на краищата на Виетнам никога не бяха давали привилегията на обявената война и ако убиването на враговете на неговата страна тогава беше одобрено, защо да не е така и сега? За преименувания Джон Т. Кларк предумишленото убийство представляваше затриване на хора без справедлива кауза. Закона той оставяше на юристите, защото знаеше, че неговото определение за справедливата кауза е далеч по-добро в практически смисъл, а и далеч по-ефективно.
Непосредствената му грижа представляваше следващата цел. Имаше още два дни за използване на бойната група на самолетоносача и искаше, ако е възможно, да проведе още една бомбардировка.
Кларк беше настанен в къща в покрайнините на Богота. ЦРУ бе създало това скривалище преди едно десетилетие, а за собственик се водеше фирма. Обикновено то се даваше под наем на посещаващи страната американски бизнесмени. Къщата не беше забележима с нищо. Телефонът също бе обикновен, докато Не се закачеше към него портативно кодиращо устройство. То нямаше да издържи на проверки в Източна Европа, но за достатъчно ниското ниво на подслушване тук стигаше. Имаше също и спътникова антена, работеща отлично през не особено добре видим отвор в покрива, и тя също преминаваше през кодираща система, която приличаше досущ на портативен видеокасетофон.
„Е, какво да направя сега?“ — запита се той. Атентатът срещу Унтиверос беше внимателно изпълнен, за да прилича всичко на взрив от минирана кола. А защо не истинска бомба? Хитрината беше да се нагласи така, че да изплаши до смърт предвидените жертви, като ги накара да се разкрият и да се превърнат в по-добри цели.
За да се постигне това, всичко трябваше да изглежда като истински опит за покушение, но в същото време не можеше да бъде достатъчно истински, без да нарани невинни хора. Това е проблемът с минираните коли.
Недостатъчна детонация? — помисли си Кларк. Това е добра идея. Ще направи бомбата така, че да изглежда на истински опит, който не е успял. — „Твърде трудно е“ — реши той.