То обясняваше и някои неща. Първоначалната му реакция от експлозията беше, че е използван един тон динамит. Същият резултат можеше да се получи и с по-малко от петстотин килограма от този октол. Извади друг справочник и научи, че фактическото тегло на експлозива в деветстотинкилограмова бомба е по-малко от четиристотин и петдесет килограма.
Но защо нямаше парчета? Повече от половината от теглото на бомбата е в стоманения корпус. Кортес изостави тази мисъл за момента.
Една самолетна бомба можеше да разясни доста неща. Помнеше обучението си в Куба, когато северновиетнамските офицери обясняваха на класа му за „умните бомби“, които бяха проклятието за мостовете и електроцентралите на страната им през кратката, но свирепа бомбардировъчна кампания „Лайнбекър-II“ през 1972 г. След години на скъпо струващи провали американските изтребители бомбардировачи бяха унищожили множество добре защитени цели в разстояние на няколко дни, като използваха новите си боеприпаси с прецизно насочване.
Насочена към пикап, такава бомба би приличала по всичко на минирана кола.
Но защо нямаше парчета? Препрочете доклада от лабораторията. Имаше и целулозни останки, които техникът от лабораторията обясняваше като картонените кутии, в които се е намирал експлозивът.
Целулоза? Това означава хартия или дървесни влакна. Може ли да се направи бомба от хартия? Кортес взе един от справочниците си — „Оръжейни системи на Джейн“. Това беше тежка книга с твърда, неогъваща се корица… картон, покрит с плат. Наистина е толкова просто. Щом може да се направи хартията толкова здрава за съвсем прозаична цел като подвързването на книги…
Кортес се облегна в стола и запали цигара като поздрав към себе си — и към norteamericanos. Беше отлично. Изпратили са бомбардировач, въоръжен със специална умна бомба, насочили са я към този абсурден пикап и не са оставили след себе си никакво веществено доказателство. Учуди се кой ли го е измислил, удивен от факта, че американците бяха направили нещо толкова интелигентно. КГБ би изпратило рота командоси от войските със специално предназначение и щяха да водят конвенционална пехотна война, като оставят след себе си всякакви веществени доказателства, „предавайки съобщението си“ по типично руски начин, който имаше ефект, но не и изтънченост. Американците бяха успели този път да постигнат хитростта, характерна за испанците — за Кортес, засмя се Феликс. Това бе забележително.
Сега притежаваше отговора на въпроса „как?“ След това трябваше да разбере „защо?“ Но разбира се! Имаше една статия в онзи американски вестник за възможна бандитска война. Картелът имаше преди четиринадесет старши ръководители. Сега останаха десет. Американците ще се опитат да намалят тази бройка с… колко? Възможно ли е да си въобразяват, че само един-единствен атентат ще разпали жестока вътрешна война? Кортес реши, че не. Само един такъв случай не би бил достатъчен. Два може би, но не и един.
Значи американците имаха групи командоси, които скитаха из планините южно от Меделин, пуснаха една бомба и правеха още нещо, за да ограничат полетите с наркотиците. И това му се изясни. Разбира се, те свалят самолетите. Имаха хора, които да наблюдават летищата и Да изпращат разузнавателна информация някъде, откъдето се предприемаха действия. Това е напълно интегрирана операция. Най-невероятното от всичко беше, че тя всъщност върши работа. Американците бяха решили да направят нещо, от което щеше да има резултат. Това е чудо. През цялото време, докато той работеше като офицер от разузнаването, ЦРУ имаха сравнително ефективна система за събиране на информация, но не и за действие.
Феликс стана от бюрото си и отиде до бара в канцеларията си. Това изискваше сериозен размисъл и хубаво бренди. Наля си тройна доза в издута като балон чаша, развъртя я, като остави ръката си да стопли течността, за да могат ароматичните пари да погалят сетивата му още преди да поеме първата глътка.
Китайският език е идеографичен — Кортес бе срещал китайски разузнавачи — и символът за „криза“ е комбинация от символите, изобразяващи „опасност“ и „удобен случай“. Двойствеността тук беше го поразила още първия път, когато чу това, и никога не го забрави. Удобните случаи като този бяха изключителна рядкост и много опасни. Разбираше, че основната опасност се крие във факта, че той не знае как американците получават разузнавателната си информация. Всичко говореше за агент, проникнал в организацията им. Някой на висок пост, но не толкова високо, колкото му се иска. Американците бяха компрометирали някого, както самият той много често бе правил. Стандартна процедура при разузнавателната работа, а ЦРУ бяха превъзходни в нея. Някой. Кой? Някой дълбоко обиден, желаещ да си разчисти сметките, като в същото време се сдобие с място около масата на босовете. Доста хора попадаха в тази категория. Включително и Феликс Кортес. И вместо да започва собствени действия за постигане на целта си, можеше да разчита американците да го сторят вместо него. Стори му се много странно, че Се доверяваше на американците да свършат работата му, но това беше и доста забавно. Всъщност такова е и определението за идеалните секретни операции. Той само трябваше да позволи на американците да изпълнят плана си и да гледа отстрани. Щеше да му е необходимо търпение и доверие във врага — да не споменаваме и степента на опасност, — но Кортес считаше, че си струва усилията.