След като не знаеше как да изпрати информация до американците, той реши, че трябва да се довери на късмета. Не, не късмет. Те, изглежда, по някакъв начин научаваха и може би ще го разберат и сега. Вдигна телефона и се обади, което за него беше много нетипично. След това, като се замисли, направи нови разпоредби. В края на краищата не можеше да се очаква, че американците ще постъпят точно както той искаше и точно когато той искаше. Някои от нещата трябваше да уреди сам.
Самолетът на Райън кацна в базата „Андрюс“ малко след седем часа вечерта. Един от помощниците му — добре беше да ги има — пое отговорност за секретните документи и ги закара обратно в Ленгли, докато Джак мяташе багажа си в колата и тръгна за дома. Щеше да се наспи добре, за да свали умората от смяната на часовите пояси, и утре отново ще седи на бюрото си. Докато изкарваше колата на маршрут 50, си помисли, че първата му задача е да разбере какво прави ЦРУ в Южна Америка.
Ритър поклати глава с изненада и благодарност. „Лудория“ отново беше дала резултат. Този път говореше самият Кортес. Все още не осъзнаваха факта, че комуникациите им са уязвими. Разбира се, това не бе рядко явление. Същото беше се случило с германците и японците през Втората световна война и се повтаряше отново и отново. Просто в тая област американците ги биваше. А и обаждането едва ли можеше да дойде в по-удобен момент. Самолетоносачът се намираше на разположение само още тридесет часа — време, достатъчно, за да изпратят съобщение до техния човек на „Рейнджър“. Ритър написа заповедите и изискванията за мисията на персоналния си компютър. Отпечата ги, сложи ги в плик с печат и ги предаде на един от старшите си подчинени, който се качи на снабдителен самолет на военновъздушните сили за Панама.
Полковник Роби Джексън се чувстваше малко по-добре. Ако не друго, поне можеше да усеща допълнителната тежест на четвъртата нашивка на раменете на бялата си риза, а и сребърният орел, който замени дъбовия лист на яката му, беше толкова по-приятен символ на летеца. Предсрочното му повишение означаваше, че го очаква сериозна кариера. Вероятно щеше да командва собствената си ескадрила на самолетоносача. Джексън знаеше, че това е последният му пост, на който щеше да лети, но и най-разкошният. Трябваше да лети в няколко апарата от различен тип и да отговаря за над осемдесет самолета, екипажите им и персонала за поддържането, без които самолетите просто приличаха на привлекателна украса за полетната палуба на самолетоносача.
Лошата новина беше, че тактическите му идеи не се оказаха толкова добри, колкото изглеждаха предварително, но той се успокои с мисълта, че за всички новости трябва време. Видя, че някои от новите му идеи бяха не както трябва, и поправките, предложени от един командир на ескадрила на „Рейнджър“, почти свършиха работа — всъщност значително подобриха идеята. А това също е нормално. Същото можеше да се каже и за ракетите „Феникс“. Подобряването на системата за насочване свърши добра работа — не колкото обещаваш производителят, но това също не бе необичайно, нали?
Роби се намираше в бойния информационен център. В момента не се провеждаха никакви полети. Бойната група се намираше п въздействието на неприятно време, което щеше да се изясни след няколко часа. Докато техниците се занимаваха със самолетите си, Роби и старшите служители от противовъздушната отбрана разглеждаха записите на схватките на изтребителите за шести път. Силите на „врага“ бяха се справили забележително добре, като пробиха отбраната на „Рейнджър“ и реагираха бързо и ефективно, за да докарат самолетите с ракети в необходимия диапазон. Фактът, че изтребителите на „Рейнджър“ бяха ги избили на връщане, нямаше значение. Целта на въздушния бой бе да бъдат разбити самолетите „Бекфайър“ по пътя насам.