— Е? — попита той Е.Е.
— Казва, че не знае. Мисля, че лъже.
— Друго? — попита Арнолд Ван Дам.
— Той е арогантен, нахален и склонен да обижда.
— Ти също си такава, Бет. — Двамата се засмяха. Не се харесваха, но политическите кампании събират най-странни двойки. Управителят по кампаниите четеше сведения за Райън от конгресмена Алън Трент, новия председател на комисията за контрол над разузнаването. Е.Е. не го беше виждала. Тя му бе казала, въпреки че вече и той знаеше (макар никой от двамата да не бе наясно какво точно е ставало тогава), че Райън се е противопоставил на Трент на един прием във Вашингтон и публично го е нарекъл педераст. През целия си живот Трент не беше забравил или простил нито една обида. Не даваше и незаслужена похвала. Но в доклада на Трент за Райън се използваха думи като умен, смел и честен. Ван Дам се чудеше какво ли, по дяволите, означава това.
Предстоеше им третата нощ без нападение, Чавес беше сигурен в това. Тръгнаха след залез-слънце и преди малко минаха през втория заподозрян участък за преработване — имаше всички признаци. Обезцветяването на почвата от разливания на киселина, утъпкана земя, боклуци, всичко, от което се виждаше, че предишните две нощи тук е имало хора. Динг знаеше, че трябва да очаква такова нещо. Всички упътвания, всички лекции по време на кариерата му подчертаваха факта, че бойните операции са някаква смахната смесица от скука и ужас. Скука, защото през по-голямата част от времето не се случваше нищо. Ужас, защото „то“ можеше да се стане всеки миг. Сега разбра защо хората стават немарливи на бойното поле. На учения човек винаги знае какво… е, винаги знае, че нещо ще се случи. Армията рядко прахосваше пари за учения без бой. Времето за учение струваше твърде скъпо. И така, той беше изправен пред дразнещия факт, че истинските бойни операции са по-малко вълнуващи от ученията, но безкрайно по-опасни. Тази двойственост беше достатъчна, за да причини главоболие на младия човек.
Болките са нещо, на което той се беше наситил. Сега гълташе по две таблетки тиленол на всеки четири часа поради болки в мускулите и незначителни навяхвания — и просто от напрежение и стрес. Младият мъж научаваше, че съчетанието от изнурително движение и истинско умствено напрежение състарява бързо. Всъщност той не беше изморен повече, отколкото един служител в канцелария след дълъг ден зад бюрото си, но мисията и обкръжението засилваха всичко, което чувстваше. Радост или тъга, въодушевление или депресия, страх или непобедимост — всички тези неща тук се чувстваха много по-силно. С една дума, бойните операции не бяха забавни. Но в такъв случай той защо… не че ги харесва, но… какво? Чавес се отърси от тази мисъл. Пречеше му да се концентрира.
И въпреки че не го знаеше, това беше отговорът. Динг Чавес бе роден боец. Както хирургът не изпитва удоволствие от гледката на разкъсаните тела на жертви на катастрофа, Чавес спокойно би предпочел да седи в някой бар до красиво момиче или да гледа футбол с приятели. Но лекарят знае, че уменията му до масата са решаващи за живота на неговите пациенти. Чавес бе сигурен, че уменията му на водач са решаващи за мисията. Тук е мястото му. Всичко във връзка с мисията беше толкова ясно — освен случаите, които го объркваха, а дори и това беше ясно по различен, много странен начин. Сетивата му претърсваха гората като радар, отделяха като филтър цвъртенето на птиците и тихото шумолене на животните — освен ако в това шумолене не се долавяше нещо особено. В съзнанието му съществуваше пълно равновесие между параноята и увереността. Той представляваше оръжие на страната си. Можеше да разбере дотолкова нещата и макар да се боеше, макар да се бореше с досадата, мъчеше се да остане нащрек заради другарите си, Чавес сега се превърна в дишаща, мислеща машина с единствената цел да унищожава враговете на страната си. Трудна работа, но точно той бе човекът за нея.
Но и тази вечер нямаше да намерят нищо. Следите бяха стари. Участъците за преработване — празни. Чавес спря на предварителния сборен пункт и изчака останалите от взвода да го настигнат. Изключи очилата си за нощно виждане — във всеки случай човек ги използва само през една трета от цялото време — и си отпи глътка вода. Поне водата тук я биваше, защото идваше от чисти планински потоци.
— Едно голямо нищо, капитане — каза той на Рамирес, когато офицерът стигна до него. — Нищо не чух, нищо не видях.
— Следи?
— Нищо по-прясно от два или три дни.
Рамирес знаеше как да определи възрастта на една следа, но не можеше да го прави така добре, както сержант Чавес. Въздъхна почти с облекчение.