Петнадесет минути по-късно колата премина през портала, а след това заобиколи предната част на сградата и влезе в гаража. Райън затвори всичките материали в куфарчето и взе асансьора до седми етаж. Когато влезе, от машината за кафе, заредена от Нанси, се чуваше клокочене. Хората му щяха да пристигнат след пет минути за да довършат сутрешния му инструктаж. Райън имаше още малко време за размисъл.
Всичко, което в колата изглеждаше достатъчно, избледня между стените на канцеларията му. Сега трябваше да направи нещо. И въпреки че щеше да се ръководи от принципи, действията му трябваше да са тактически обосновани. Но Джак нямаше никаква идея какво да прави.
Началниците на отдели дойдоха навреме и започнаха инструктажа си. Забелязаха, че шефът им е странно въздържан и мълчалив. Обикновено задаваше въпроси и винаги правеше по някоя весела забележка. Сега само кимаше и сумтеше. Може би почивните му дни са били натоварени.
За други понеделник сутрин означаваше ходене в съда, срещи с адвокати и изправяне пред съдебни заседатели. Тъй като обвиняемите имат правото да се явят пред съдебните заседатели в най-добрия си вид, за затворниците в Мобайл беше време за къпане.
Както и при всички останали аспекти на затворническия живот, сигурността беше от най-голяма важност. Вратите на килиите се отвориха и затворниците, понесли кърпи и обути в сандали, тръгнаха към края на коридора под зорките погледи на трима опитни надзиратели. Сутрешното мърморене на затворниците беше както обикновено: роптаене, шеги и по някоя ругатня. Насаме или по време на разходката, или в стола затворниците имаха склонността да образуват радикално противоположни групи. Вътрешните затворнически правила забраняваха такова разделение. Надзирателите знаеха, че това просто гарантира насилия, но съдиите, които съставяха правилниците, се ръководеха от принципи, а не от реалността. А убиеха ли някого, отговорността падаше върху надзирателите. Те бяха най-цинични от всички хора, занимаващи се с прилагането на закона. Патрулните полицаи по улиците ги отбягваха като прости пазачи, затворниците ги мразеха, а и обществото нямаше кой знае колко добро мнение за тях. Не можеха да гледат особено прилежно на работата си, а и преди всичко се тревожеха за личното си оцеляване. Рискът в работата им беше съвсем реален. Смъртта на затворник съвсем не е дреболия. Провеждаше се сериозно криминално разследване както от затворническата охрана, така и от полицията, а в някои случаи и от федерални служители. Но животът на един престъпник не струва колкото този на надзирателя — или поне така разсъждаваха самите надзиратели.
Въпреки всичко това те полагаха максимални усилия. Повечето от тях бяха опитни мъже и знаеха какво да търсят. Разбира се, това важеше и за затворниците и всичко тук не се различаваше от нещата на едно бойно поле или от тайните битки между разузнавателните служби. Тактиките се променяха със смяната на мерките и контрамерките. Някои затворници са по-изобретателни от други. Някои са истински гении. Други, особено младежите, са страхливи, покорни и имат цел, еднаква с тази на пазачите — да оцелеят в опасна среда. Всеки тип затворник изискваше малко по-различен вид наблюдение и изискванията към охраната бяха сериозни. Не биваше да се допускат грешки.