— Вярно.
— Ето! — посочи Гуера.
— Виждам ги. — Чавес насочи бинокъла си към далечната дървесна линия. Веднага видя двама, към които след по-малко от минута се присъединиха още шест души. Дори от няколко мили разстояние се виждаше, че са задъхани. Един мъж спря и пое дълга глътка от бутилка — Динг се запита дали това не е бира. Човекът си стоеше на открития терен, сякаш искаше да го използват като мишена. Кои са тези боклуци? Носеха обикновени дрехи, без да се замислят за никакъв камуфлаж, но имаха патрондаши като на Чавес. Оръжията им определено бяха АК-47, предимно със сгъваем приклад.
— „Шест“, тук „Водач“, край.
— „Шест“ слуша.
— Виждам осем… не, десет души с автомати „Калашников“, на половин миля източно по склона на хълм две-нула-едно. В момента не правят нищо, просто стоят там, край.
— Накъде гледат, край.
— Никъде. Шляят се, сър, край.
— Дръж ме в течение — нареди капитан Рамирес.
— Разбрано. Край. — Чавес се върна към бинокъла си. Един от хората посочи върха. Останалите го последваха с очевидна липса на ентусиазъм.
— К’во има? Не иска ли малкото бяло бебче да се качи по малкото шибано хълмче? — попита Динг. Той цитираше първия си взводен сержант в Корея, макар Гуера да не знаеше това. — Мисля, че започват да се изморяват, Пако.
— Добре. Може би ще се приберат у дома.
Наистина бяха уморени. Тримата никак не бързаха да се изкачат догоре. След като стигнаха върха, изкрещяха, че не са видели никого. Изненадан, Динг забеляза, че останалите под тях хора стояха на открито като някакви глупаци. Увереността е добро качество у войника, но това не беше увереност, нито хората — войници.
Когато тримата стигнаха по средата на склона, облаци закриха слънцето. Почти веднага след това заваля дъжд. На западната страна на планината се трупаше свирепа тропическа гръмотевична буря. Две минути след дъжда блесна и светкавица. Една мълния удари на мястото, където преди малко стояха тримата. Мълнията се задържа там за изненадващо дълга частица от секундата, като пръста на гневно божество. След това други мълнии започнаха да бият навсякъде и дъждът започна да се лее с всичка сила. Неограничената допреди малко видимост сега се сви до около четиристотин метра, като се увеличаваше и намаляваше в ритъм с падането на непрозрачните мокри завеси.
Чавес и Гуера си размениха загрижени погледи. Мисията им беше да слушат и гледат, но сега не можеха да видят много далеч, а чуваха и по-малко. По-лошото бе, че след дъжда земята ще е мокра. Клонките и листата няма да пращят, когато хората стъпват върху тях. Влагата във въздуха също абсорбира шума. Некадърните клоуни, които наблюдаваха допреди малко, можеха да се приближат много по-близо до поста, без да бъдат забелязани. От друга страна, ако взводът трябва да се премести, той можеше по същите причини да се движи по-бързо и с по-малък риск да бъде забелязан. Както винаги обкръжението предоставяше предимства на онези, които знаеха как да ги използват, а понякога налагаше едни и същи ограничения и на двете страни.
Бурята продължи през целия следобед, наваляха няколко сантиметра дъжд. Една мълния докосна земята на стотина метра от сержантите — за двамата това беше ново и страшно като артилерийски преграден огън с внезапния си изблик на светлина и шум. След това стана мокро, студено и неприятно, а температурата спадна около десет градуса.
— Динг, виж вляво пред нас — напрегнато прошепна Гуера.
— О, мамицата му! — Чавес нямаше нужда да пита как са се приближили толкова близо. Мълнията попречи на зрението и слуха им, а и почвата бе подгизнала. Двама души се намираха на не повече от двеста метра разстояние.
— „Шест“, тук „Водач“. На около двеста метра от нас, на югоизток, има двама глупаци — докладва на капитана Гуера. — Имайте готовност, край.
— Разбрано, имаме готовност, край — отговори Рамирес. — Спокойно, Пако.
Гуера натисна бутона за излъчване вместо отговор.
Чавес много бавно вдигна оръжието си в положение за стрелба, като провери дали предпазителят е спуснат, но палецът му остана на лостчето. Знаеше, че те са възможно най-невидими, добре скрити на земята под младите дръвчета. Всеки имаше по лицето си камуфлажна боя и дори от петдесет метра разстояние не се отличаваха от околната среда. Трябваше да стоят неподвижно, защото човешкото око е много чувствително за движения, но докато не се движеха, си оставаха невидими. Това беше много добра практическа демонстрация за причината, поради която армията обучаваше хората да бъдат дисциплинирани. И на двамата сержанти им се щеше да са си взели камуфлажните дрехи, но вече беше малко късно да се тревожат за това, а и зелените им дрехи имаха достатъчно кафяв цвят от дъжда и калта. По негласно споразумение и двамата знаеха, че не трябва да движат твърде много главите си. Можеха да си говорят шепнешком, но само за наистина важна информация.