Ако имаше правилно съставен следоперативен доклад, първата забележка щеше да гласи, че и двете страни са загубили контрол над ситуацията. Капитанът, който водеше взвода, реагира прибързано и водейки отпред, вместо да изостане и да обмисли ситуацията, бе един от първите убити. Останалите хора от взвода сега нямаха водач, но не знаеха това. Разбира се, вещината на професионалните войници не намаля, но те са преди всичко и винаги членове на групи, всяка от които е жив и мислещ организъм, а колективната й сила е далеч по-голяма от тази на отделните членове. Без водач, който да ги командва, те се върнаха към наученото по време на обучението, но шумът и тъмнината ги объркваха. Сега и двете групи мъже се смесиха и липсата на обучение и водачески умения на колумбийците вече нямаше толкова голямо значение, защото боят се водеше от отделни хора от едната страна и от взаимно подкрепящи се двойки от другата. Всичко трая по-малко от пет объркани и кървави минути. Двойките „победиха“. Те убиваха страстно и ефективно, а след това изпълзяваха настрани, като в един момент се изправяха и побягваха към сборните си пунктове, а останалите живи врагове продължаваха да стрелят, преди всичко по самите себе си. Само петима души стигнаха до сборния пункт, трима от щурмовата група и двамата от екипа на Естевес. Половината хора от взвода бяха мъртви, включително капитанът, лекарят и радистът. Бойците все още не знаеха на какво се бяха натъкнали — поради грешка в комуникациите не ги предупредиха за операцията на Картела срещу тях. Това, което знаеха, беше достатъчно лошо. Върнаха се към базовия си лагер, събраха си раниците и продължиха.
Колумбийците знаеха и по-малко, и повече. Убили бяха петима американци — все още не бяха намерили Естевес — и загубиха двадесет и шест души от своите, като вероятно някои от тях са загинали от приятелски куршуми. Не знаеха дали някой се е измъкнал, нито каква е силата на взвода, който ги нападна. Дори не знаеха дали изобщо са нападнати от американци — намерените оръжия бяха американски, но М-16 се ползваше с популярност в цяла Южна Америка. Те, както и хората, които прогониха, осъзнаваха, че се е случило нещо ужасно. Събираха се на групи, сядаха, повръщаха и изпитваха шока след битката. Едва сега разбраха, че притежанието на автоматично оръжие не превръща автоматично притежателя му в бог. Постепенно шокът преминаваше в гняв, докато събираха загиналите свои хора.
Група „Знаме“ — или онова, което оставаше от нея — не се радваше на лукса да има тази информация. Нямаха време да мислят кой е победил и кой загубил. Всеки от тях получи шокиращ урок за бойните операции. Хората с по-високо образование може да кажат, че светът е детерминиран, но петимата мъже от „Знаме“ се успокояваха с най-непретенциозното от войнишките наблюдения: всичко се случва.
24.
ВЪТРЕШНИ ПРАВИЛА
Кларк и Ларсон тръгнаха много преди зазоряване. Отново се отправиха на юг с наетия джип „Субару“ с двойно предаване. На предната седалка имаше едно куфарче. Отзад се намираха няколко сандъка с камъни, под които лежаха два автоматични пистолета „Берета“ с цеви с резба за заглушител. Жалко беше да се поставят пистолетите в един и същи сандък с камъните, но и двамата мъже не мислеха да връщат оръжията у дома си, след като работата свърши, а и най-искрено се надяваха да нямат нужда от тях.
— Какво точно търсим? — попита Ларсон след едночасово мълчание.
— Надявах се, че ще се сетиш. Нещо необичайно.
— Да виждаш хора с пушки наоколо не е ужасно необичайно, ако ти прави впечатление.
— Организирана дейност?
— И това е вярно, но си има обяснение. Няма да видим много активност от страна на военните — каза Ларсон.
— Защо?
— Снощи партизаните отново са нападнали един малък военен пост — чух го по радиото тази сутрин. „М-19“ или ФАРК отново са се развихрили.
— Кортес — веднага каза Кларк.
— Да. Това е разумно. Ще отклонят официалните власти в различна посока.
— Трябва да се срещна с това момче — каза Кларк, загледан в летящия пейзаж.