— И? — запита Ларсон.
— И какво мислиш? Копелето участваше в план за убийството на един от нашите посланици, директора на ФБР и административния директор на Агенцията за борба с наркотиците, един шофьор и няколко отбрани телохранители. Той е терорист.
— Ще го върнеш обратно в Щатите ли?
— На полицай ли ти приличам? — реагира Кларк.
— Виж какво, ние не…
— Не и аз. Впрочем ти забрави ли онези две бомби? Доколкото си спомням, ти присъства там.
— Това беше…
— Различно? — засмя се Кларк. — Винаги така казват: „Но това е различно.“ Ларсон, не съм учил като теб в Дартмут и може би не схващам разликата.
— Това не са ти шибаните филми! — гневно отговори Ларсон.
— Ако бе филм, ти щеше да си блондинка с големи цици и деколтирана блузка. Знаеш ли, аз съм в тоя занаят от времето, когато ти си карал коли, направени от „Мачбокс“, и никога не съм чукал по време на работа. Никога. Нито веднъж. И не изглежда никак честно. — Можеше да добави, че е женен и сериозно се отнася към брака си, но защо да обърква момчето? Постигна каквото искаше. Ларсон се усмихна. Напрежението се намали.
— Мисля, че в това отношение те бия, мистър Кларк.
— Тя къде е?
— Няма я до края на седмицата — европейски маршрути. Оставил съм съобщение на три места. Искам да кажа, бележка за нея да се измъква оттук. Щом се върне, ще се качи на следващия самолет за Маями.
— Добре. Това е достатъчно сложно. Когато всичко свърши, се ожени за момичето, установи се някъде и си създай семейство.
— Мислил съм по този въпрос. Какво ще кажеш за… искам да кажа, честно ли е да…
— Статистически погледнато, работата ти е по-малко опасна, отколкото да държиш магазин за спиртни напитки в голям град. Те всички имат семейства. На работа в отдалечено място може да те крепи само мисълта, че има някой, при когото да се върнеш. Можеш да ми вярваш за това, синко.
— Но за момента се намираме в района, който искаш да разгледаш. Какво ще правим сега?
— Движи се по страничните пътища. Не карай много бързо. — Кларк свали стъклото и започна да души въздуха. След това отвори куфарчето и извади една топографска карта. Мълча няколко минути, като настройваше мозъка си към ситуацията. Там горе имаше войници, обучени мъже в страната на индианците, преследвани и опитващи се да избягнат срещата. Трябваше да добие необходимото настроение, като местеше поглед от терена към картата и обратно.
— Господи, бих убил човек за един радиотелефон! — „Сам си си виновен Джони — помисли си Кларк. — Да беше поискал един. Трябваше да кажеш на Ритър, че там трябва да има човек, за да комуникира с войниците, вместо да се опитвате да минавате през спътник, сякаш се провежда някакво проклето изследване на личния състав.“
— Само за да говориш с тях ли?
— Хей, момче, дотук видя ли някаква охрана?
— Не.
— Точно така. С един радиотелефон мога да ги извикам от планините. Можехме да ги приберем, да ги почистим и да ги закараме на шибаното летище, за да отлетят за дома — каза Кларк, като в гласа му се четеше разочарование.
— Това е луд… Господи, прав си. Това положение наистина е откачено. — Ларсон най-после проумя и се удиви, че напълно погрешно е виждал ситуацията.
— Отбележи си. Така става, когато провеждаш операция от Вашингтон вместо от бойното поле. Запомни го. Един ден може да станеш инспектор. Ритър разсъждава като специалист по шпионажа, а не като животното, което съм аз, пък и доста отдавна не е стъпвал на бойното поле. Това е най-големият проблем в Ленгли: хората, които командват, са забравили как изглеждат нещата тук. А правилата доста са се променили, откакто те са поставяли в тайници сведенията си в Будапеща. Освен това тукашната ситуация е много по-различна от това, за което я мислят те. Не става дума за събиране на разузнавателна информация. Това са бойни действия с малка активност. Трябва да знаеш кога да не се криеш. Играта просто е съвсем нова.
— Във Фермата не ни обясняваха такива неща.
— Не се изненадвам. Повечето инструктори са група стари… — Кларк млъкна. — Намали малко.
— Какво има?
— Спри колата.
Ларсон се подчини, като отби колата от чакълената настилка. Кларк изскочи е куфарчето си, което наистина изглеждаше много странно. Взе и ключовете от колата. След това отвори багажника и хвърли обратно ключовете на Ларсон. Кларк започна да рови в единия сандък между пробите от златоносни скали и извади своя пистолет „Берета“ със заглушител. Носеше дълго яке и пистолетът се скри много добре на кръста му заедно със заглушителя. След това помаха на Ларсон да го следва бавно в колата. Кларк тръгна с картата и снимки в ръка. Зад завоя се виждаше камион с въоръжени мъже. Разглеждаше картата, когато те извикаха, и той вдигна глава с очевидна изненада. Един мъж махна с автомата си АК-47 по начин, който не изискваше превод: „Ела веднага или ще бъдеш убит.“