— Разбрано. Благодаря ви. Край на връзката. — Поне едно нещо мина добре днес. Десет минути по-късно Ларсон приземи самолета и последва един джип до мястото за паркиране на рампата. Там ги чакаха полицейските части за сигурност на военновъздушните сили и отведоха веднага двамата агенти в базата. В нея се провеждаше учение за действие по време на тревога; всички носеха зелени бойни униформи и повечето имаха на кръста си оръжие. Това включваше и цивилния персонал, повечето от членовете на който бяха навлекли униформи, за да изглеждат по-войнствени.
— Кога е следващият полет за Щатите? — попита Кларк една млада жена капитан. На униформения й гащеризон се виждаха сребърните криле на пилотската емблема и той се зачуди какъв летателен апарат управлява тя.
— Имаме един транспортен самолет за Чарлстон — отговори тя. — Но ако искате да се качите на него…
— Млада госпожице, проверете заповедите си за такава операция. — Кларк й подаде паспорта си на името на Дж. Т. Уилямс. — В раздел „СР“ — с надежда добави той.
Жената капитан стана и отвори горното чекмедже на шкафа със секретната информация, който имаше ключалка с двойна комбинация. Извади една папка с червени краища и я отвори на последния разделител. Това беше графата „Специално разузнаване“, в която се определяха някои предмети и хора, които трябваше да бъдат пазени повече, отколкото обикновените „свръхсекретни материали“. Тя се върна само след две секунди.
— Благодаря ви, полковник Уилямс. Самолетът излита след двадесет минути. Има ли нещо, от което се нуждаете вие и помощникът ви, сър?
— Разпоредете се в Чарлстън да уредят един самолет, който да ни закара до Вашингтон, капитане. Моля ви за това. Съжалявам, че трябваше да дойда така неочаквано. Благодаря ви за помощта.
— Винаги сте добре дошли, сър — усмихна се тя на учтивия полковник.
— Полковник? — попита Ларсон, когато излязоха през вратата.
— От Отдела за специални операции. Доста добре е като за отракан стар боцман, нали?
Един джип ги закара до самолета „Локхийд Старлифтър“ за пет минути. Подобното на тунел помещение за товар беше празно. Човекът, отговарящ за разпределянето на товара, им обясни, че самолетът принадлежи на резервите на военновъздушните сили. Докарали някакъв багаж, но сега отиват право за дома. Кларк нямаше нищо против и се излегна веднага след като самолетът се вдигна във въздуха. Помисли си, преди да заспи, че е удивително колко добре правят някои неща сънародниците му. Човек можеше да се прехвърли от състояние на смъртна опасност в пълна безопасност само за няколко часа. Същата страна, която пращаше хора на бойното поле и не успяваше да им окаже подходяща поддръжка, се отнасяше с тях като с най-важни личности, стига те да са вписани в подходяща книга, сякаш само този факт може да направи всичко по-добро. Ненормално е съотношението на нещата, които можем да правим, и онези, които не можем. Миг по-късно той захърка до смаяния Карлос Ларсон. Събуди се малко преди да кацнат — пет часа по-късно.
Както всяко правителствено учреждение и ЦРУ имаше редовно работно време. Към три и тридесет следобед хората, които идваха рано поради „гъвкавото работно време“, вече излизаха, за да преварят натовареното движение, а към пет и тридесет дори и седмият етаж беше тих. Нанси, която работеше пред канцеларията на Джак, покри пишещата си машина „Ай-Би-Ем“ с калъфката — използваше и компютър, но все още харесваше пишещите машини — и натисна бутона на разговорната уредба.
— Нуждаете ли се от мен, доктор Райън?
— Не, благодаря. Ще се видим утре.
— Добре. Лека нощ, доктор Райън.
Джак се обърна на стола си и продължи да гледа в дърветата, които отделяха като стена комплекса на ЦРУ от външния свят. Опитваше се да мисли, но съзнанието му беше някак празно. Знаеше, че това, което ще направи, ще му струва кариерата в ЦРУ, но вече наистина не го беше много грижа. Ако работата го изисква, то значи си струва.
„Но какво ли би казал адмиралът за това?“
Джак не знаеше отговора. Той извади една книга с меки корици от бюрото си и се зачете. Прегледа стотина страници, докато стана седем часът.
Време беше. Райън вдигна телефона и се обади на бюрото за сигурност на етажа. Когато секретарките ги нямаше, хората от охраната изпълняваха разни задачи.
— Обажда се доктор Райън. Нуждая се от някои документи от централния архив. — Прочете три номера. — Големи са — предупреди човека той. — По-добре вземи някой със себе си, за да ти помогне.