— Тъй вярно, сър. Поемам управлението — отговори мичманът с известна изненада. „Изведи я“ обикновено означаваше, че човек започва извеждането още от пристана, но днес капитанът беше необичайно предпазлив. Хлапето на руля можеше да се справи оттук нататък. Вегенер запали лулата си и тръгна към другия край на мостика. Португалеца го последва.
— Не съм бил по-щастлив на друго отплаване — каза Вегенер.
— Зная какво имаш предвид, капитане.
Прекарали бяха един страховит ден. Само един, но и той им стигаше. Предупреждението на агента от ФБР им дойде като доста силен шок. Вегенер мъмри хората си един след друг — нещо, което намираше толкова безвкусно, колкото и безполезно, — за да разбере кой е проговорил. Ореза смяташе, че знае, но не беше сигурен. Благодареше на съдбата, че не трябваше повече да се рови кой е човекът. Опасността отмина заедно със смъртта на пиратите в затвора в Мобайл. Но и двамата мъже научиха урока си. Отсега нататък щяха да се придържат към правилниците.
— Капитане, според теб защо онзи от ФБР ни предупреди?
— Хубав въпрос, Португалецо. Изглежда, всичко, което измъкнахме от тези копелета, е довело до разкриването на онези пари. Предполагам, че се чувстват задължени. Освен това местният агент на ФБР казва, че шефът му от Вашингтон е заповядал да ни предупреди.
— Мисля, че сме му длъжници — отговори Ореза.
— Май си прав. — И двамата се загледаха в морето, а „Панаш“ пое по курс едно-осем-едно на път за патрулната станция в канала Юкатан.
Чавес използваше последния си комплект батерии. Ситуацията ставаше по-лоша. Някъде след тях имаше група преследвачи, а това ги караше да слагат охрана и отзад. Като водач той не можеше да се тревожи за това, но тя беше там — една досадна тревога, толкова реална, колкото болките в мускулите, заради които вземаше тиленол на всеки два часа. Може би ги следят. Може би всичко е една случайност или може би маневрите на Рамирес са лесно разбираеми за преследвачите. Чавес не мислеше, че е така, но беше твърде уморен, за да може да разсъждава ясно, и го знаеше. Това го притесняваше особено много. Сержантите получават заплати, за да се бият. На капитаните им се плащаше да мислят. Но ако Рамирес е твърде уморен, за да го прави, то е по-добре да бъдат без него.
Дочу шум. Шепота на клонче, което прошумолява във въздуха. Нямаше вятър. Може би е някое диво животно. Може би не е.
Чавес спря. Вдигна ръка право нагоре. Вега, който се движеше отпуснато на петдесет метра по-назад, предаде сигнала. Динг се приближи до едно дърво и остана прав, за да си осигури максимално добра видимост. Облегна се на него и усети, че задремва. Сержантът разтърси глава, за да я проясни. Умората наистина го оборваше.
Долови движение. Човек. Зелен призрачен силует, подобен на детска рисунка. Намираше се на около двеста метра вдясно пред Динг. Движеше се нагоре по склона, следван от друг човек двадесет метра по-назад. Движеха се като… войници, със сложните движения на краката, които изглеждаха толкова откачени, ако ги прави друг…
Имаше един начин да провери. В долната част на очилата си за нощно виждане „PVS-7“ имаше малко фенерче с инфрачервени лъчи за разчитане на карти. Невидимата за невъоръженото око светлина щеше да изглежда като лъч на прожектор за всеки с очила „PVS-7“. Дори не трябваше да вдига шум. Те би трябвало постоянно да се оглеждат.
Разбира се, все още имаше риск.
Чавес се отмести от дървото. Твърде далеч беше, за да може да види дали носят очилата си, но ако ги носеха…
Да. Главата на първата фигура се въртеше наляво и надясно. Спря се в посока към мястото, където се намираше Чавес. Динг вдигна очилата си, за да насочи светлината към тях, и присветна три пъти. Върна очилата за нощно виждане на мястото им, точно навреме, за да види как и другата фигура прави същото.
— Мисля, че са наши хора — прошепна Чавес в микрофона си.
— В такъв случай доста са се загубили — отговори гласът на Рамирес в слушалката му. — Внимавай, сержант.
Щрак-щрак. Добре.
Чавес изчака Oso да постави картечницата си на удобно място, след което тръгна към другия, като гледаше да се движи така, че Вега да може да го прикрива. Разстоянието му се стори адски дълго, още повече че нямаше възможност да насочи оръжието си към целта. Видя още един човек, а щеше да има й други, които го наблюдават през мерниците на оръжията си. Ако човекът не е от техните, шансовете му да види изгрева на слънцето се намираха някъде между нула и минус.
— Динг, ти ли си? — дочу шепот, когато изминаваше последните десет метра. — Аз съм Леон.