Мъри и Шоу четяха материала, който Джак им донесе. Непосредствените им проблеми бяха първо да определят какво би трябвало да става, след това да решат какво наистина става, а после дали е законно или не. И ако не е законно, да предприемат необходимите действия, стига да ги формулират. Имаха си работа не с гнездо червеи, а с отровни змии, които Райън беше изсипал върху бюрото на Мъри.
— Знаеш ли как може да свърши всичко това?
Шоу се извърна от бюрото.
— Страната не се нуждае от нов скандал. — „Или поне не от моите ръце“ — помисли си той.
— Независимо дали го искаме или не, имаме си го — каза Мъри. — Признавам си, нещо в мен казва: „Точно така!“ за начина, по който го правят. Но това, което чувам от Джак, говори най-малкото за техническо нарушение на законите за контрола и съвсем сигурно престъпване на заповедите за изпълнителните директори.
— Освен ако няма някоя операция, за която не знаем. Ами ако и министърът на правосъдието е вътре?
— Мислиш, че той участва? Денят, когато убиха Емил, министърът на правосъдието летя за Кемп Дейвид заедно с всички останали, спомняш ли си?
— Интересува ме за какво отива в Панама нашият приятел?
— Може би ще узнаем. Отива сам. Няма охрана, всички около него са се заклели да пазят тайна. Кого би изпратил в „Андрюс“, за да ги накара да проговорят?
— Пат О’Дей — отговори Мъри. Това обясняваше нещата. — Искам той да осъществява и връзката с хората от службата за сигурност. Доста е работил с тях. Искам да кажа, че ще го пратя, когато му дойде времето. Още не сме готови за това.
— Съгласен съм. Имаме осемнадесет души, които работят по операцията „Одисей“. Не са достатъчно.
— За момента трябва да държим нещата така, Бил. Мисля, че следващата стъпка ще бъде да хванем някого от Министерството на правосъдието, за да прикрива задниците ни.
— Господи, не зная — раздразни се Шоу. — Едно нещо е да провеждаш разследване, за което министърът на правосъдието знае, но не се включва пряко, обаче не си спомням да съм провеждал операция, без той да знае абсолютно нищо за нея.
— В такъв случай нека не бързаме. Главното е да решим какъв е планът, а след това да тръгнем оттам.
Това беше логически обосновано заключение от страна на Мъри, но в същото време погрешно. Писано бе този ден да е пълен с грешки.
Изтребителят се приземи навреме, осемдесет минути преди пристигането на самолета от „Андрюс“. Брайт благодари на пилота, който зареди гориво и веднага излетя за по-спокойното връщане до Еглин. Разузнавателният офицер на базата посрещна Брайт, съпроводен от най-старшия агент от канцеларията на аташето в Панама — млад, умен човек, но твърде отскоро на поста си, за да може да се заеме с толкова деликатен случай. Новодошлият агент разясни на колегите си малкото, което знаеше, и накара и двамата да се закълнат, че ще пазят тайна. Това им стигаше, за да започнат работа.
Първата му спирка беше в магазина на базата, откъдето си купи нови, съвсем безлични дрехи. Офицерът от разузнаването му предостави доста грозен автомобил с местни регистрационни номера, който оставиха пред базата. В района на базата щяха да използват синя кола без номера на военновъздушните сили. Когато самолетът „VC-20A“ кацна, плимутът се намираше близо до линията на старта. Брайт извади фотоапарата си от чантата и му закачи хилядамилиметров телеобектив. Самолетът изрулира и спря до един хангар, а стълбичката се спусна заедно с отварянето на люка. Брайт прегърна фотоапарата и започна да прави снимки в едър план от неколкостотин метра разстояние, когато единственият пътник слезе от самолета и тръгна към една очакваща го кола.
— Господи, това наистина е той. — Брайт пренави филма и извади касетата. Подаде я на другия агент и зареди нова ролка с тридесет и шест пози.
Колата, която следваха, беше същата като тяхната. Тя тръгна веднага. Брайт и останалите едва имаха време да се прехвърлят в своята кола, но полковникът от военновъздушните сили, който ги возеше, явно имаше амбицията да участва в северноамериканското рали, та бързо зае позиция на стотина метра зад другата кола.
— Защо се движи без охрана? — попита той.
— Казаха ми, че по принцип не си прави труда да взема охрана — отговори му Брайт. — Странно е, нали?
— Да, по дяволите, като се има предвид кой е, какво знае и къде се намира в момента.
Пътуването до града мина нормално. Колата на военновъздушните сили остави Кътър пред един луксозен хотел в предградията на град Панама. Брайт изскочи от колата си и започна да го наблюдава как си взема стая, точно като човек в командировка. Другият агент дойде след около минута, а полковникът остана в колата.