Кларк седеше тихо в дясната седалка, загледан напред със спокойно и нечовешки безизразно лице, докато мисълта му се движеше по-бързо, отколкото витлата на самолета. Виждаше лица пред стъклото, някои на живи хора, други — на мъртви. Спомняше си отдавна отминали бойни действия, опасности, страхове, спасявания, при които тези лица имаха своя роля. Най-много си спомняше уроците, някои, научени от лекции, но важните бяха дошли от собствения му опит. Джон Терънс Кларк не беше от хората, които забравят. Постепенно опресни спомените си за всички важни уроци засега. Уроците от времето, когато е бил сам на вражеска територия. След това дойде ред на лицата, които ще играят роли в днешния ден. Гледаше към тях — на около метър пред лицето си, — видя израженията които очакваше да имат, разучаваше ги, за да разбере хората. Накрая стигна до конкретния план. Замисли се за това, което искаше да направи, и го претегли спрямо вероятните цели на противника. Обмисли алтернативни планове и нещата, които можеше да се объркат. Когато свърши всичко това, си наложи да спре. Човек бързо стига до момента, когато въображението му се превръща във враг. Всяка част на операцията бе заключена в своя малка кутийка и той ще ги отваря една по една. Ще се довери на опита и инстинктите си. Но нещо у него се питаше дали… кога… тези качества ще му изневерят?
„Рано или късно — призна си той. — Но не днес.“
Инструктажът за мисията отне на ПД два часа. Той, капитан Уилис и капитан Монтейн разработиха всички подробности — къде ще дозаредят гориво, къде ще кръжи самолетът, ако нещо се обърка. По какви маршрути да поемат, ако нещата се развият зле. Всеки член на екипажите получи пълна информация. Това бе повече от необходимо, то представляваше морално задължение към екипажа. Тази вечер щяха да рискуват живота си. Трябваше да знаят защо го правят. Както винаги, сержант Зимър имаше няколко въпроса и едно важно предложение, което веднага включиха в плана. След това дойде време за предполетната подготовка на хеликоптера и самолета. Всяка тяхна система бе проверена според процедура, продължаваща няколко часа. Част от този преглед беше за обучение на новите членове на екипажа.
— Какво знаете за оръдията? — попита Зимър Райън.
— Никога не съм стрелял с такова нещо. — Райън погали дръжките на миниоръдието. Умалената в мащаб версия на двадесетмилиметровото оръдие „Вулкан“ имаше шест цеви тридесети калибър, които се въртяха по посока на часовниковата стрелка, задвижвани от електромотор, и вземаха снаряди от един огромен бункер отляво. Работеше на две скорости — 4000 и 6000 изстрела в минута — 66 или 100 изстрела в секунда. Почти половината снаряди бяха трасиращи. Причината бе психологическа. Изстрелите от миниоръдието създаваха впечатлението за лазерен лъч от научнофантастичен филм, превъплъщението на самата смърт. Освен това много лесно можеше да се насочва оръдието, тъй като Зимър го увери, че отблясъкът при стрелбата ще бъде най-заслепяващото нещо, ако не се брои поглед право към слънцето. Показа на Райън цялата система: къде се намират превключвателите, как да застава, как да се прицелва.
— Какво знаете за въоръжения бой, сър?
— Зависи какво имате предвид — отговори Райън.
— Този бой, когато хора с оръжие се опитват да ви убият — търпеливо обясни Зимър. — Опасно е.
— Участвал съм няколко пъти. Да не говорим за това, а? Вече ме е страх. — Райън погледна над оръдието към вратата на хангара и се зачуди защо постъпи толкова глупаво и се съгласи на това. Но какъв ли избор имаше? Можеше ли просто да изпрати тези мъже там, където е опасно? Ако постъпеше така, то с какво се отличаваше от Кътър?
Джак огледа вътрешността на хеликоптера. Изглеждаше му толкова голяма, здрава и сигурна тук на бетонния под на хангара. Но това е машина, проектирана за живот в смутния въздух на неприятелски настроеното небе. Това е хеликоптер. Райън особено мразеше хеликоптерите.
— Смешното е, че мисията е лесна — каза след малко Зимър. — Сър, ако свършим работата си както трябва, всичко ще бъде просто влизане в страната и излизане оттам.