— Връщаме се — каза Кларк на пилота.
— Какво? — Ларсон се обърна и видя как двама войници изведоха Хуардо от самолета и го понесоха към хеликоптера.
— Ще върнем приятелчето в Меделин. Но преди това трябва да направим някои неща.
— О, страхотно! — Ларсон се върна до самолета и се качи на крилото му, за да отвори капачките на резервоарите. Трябваше да чака петнадесет минути. Обикновено хеликоптерът поемаше гориво през много по-широк шланг. Когато човекът от екипажа върна шланга на мястото му, роторът на хеликоптера отново започна да се върти. Скоро след това се вдигна и изчезна в нощта. На север проблесна една светкавица и Ларсон се почувства щастлив, че не лети там. Остави Кларк да се занимава с дозареждането, а той отиде до телефона. Смешното беше, че той дори щеше да спечели пари от това обаждане. Само дето нямаше нищо за веселба досега.
— Добре — каза ПД по разговорната система. — Това е последната спирка и след това тръгваме за дома.
— Температурите на двигателите не са много високи — каза Уилис. Двигателите „Т-64-GЕ-77“ бяха проектирани за работа с авиационен керосин, а не по-летливия и опасен бензин, който използваха частните самолети. В гаранцията на производителя пишеше, че такова гориво може да се използва в продължение на тридесет часа, преди горивните камери да се превърнат на пепел, но не се казваше нищо за неизправните пружини на клапан П3.
— Струва ми се, че ще ги охладим много хубаво — каза полковникът, като кимна с глава към бурята пред тях.
— Отново мислим позитивно, а, полковник? — каза Уилис толкова спокойно, колкото можеше. Намираха се не просто пред буря, а пред ураган, който преграждаше пътя им към Панама. Общо взето, това беше по-страшно, отколкото ако ги обстрелваха. Човек не може да отвръща на бурята със стрелба.
— „Нокът“, тук „Цезар“, край — обади се по радиото Джоунс.
— Чувам ви, „Цезар“.
— Как е времето напред?
— Лошо, сър. Препоръчваме ви да тръгнете на запад, да намерите място за прехвърляне и да се опитате да се приближите откъм Тихия океан.
Уилис погледна таблото с уредите за навигация.
— О!
— „Нокът“, току-що се сдобихме с още петстотин килограма тегло. Изглежда, ще ни трябва друг маршрут.
— Сър, бурята се движи на запад със скорост петнадесет възла и вашият курс към Панама ще ви изведе в квадранта долу вляво.
„Насрещен вятър през цялото време“ — помисли си ПД.
— Дай ми цифри.
— Очакваните максимални ветрове по вашия курс са седем нула възла.
— Страхотно! — отбеляза Уилис. — Това поставя шансовете ни да стигнем до Панама съвсем малко над нулата, сър. Съвсем малко.
Джоунс кимна Ветровете бяха достатъчно лоши. Дъждът с тях в голяма степен ще намали ефективността на двигателите. Полетният му обхват трябва да е поне половината от нормалния… В никакъв случай няма да може да зареди във въздуха в тази буря… Най-умно щеше да бъде намирането на място за кацане, където да изчака, но и това не можеше да направи… Джоунс отново натисна копчето на радиото.
— „Нокът“, тук „Цезар“. Тръгваме към „Резервна позиция едно“.
— Да не си откачил? — отговори Франсис Монтейн.
— Това не ми харесва, сър — каза Уилис.
— Чудесно. Един ден ще можеш да го заявиш в съда. Мястото е само на сто мили от брега и ако не успеем, ще използваме ветровете да ни върнат насам. „Нокът“, искам да провериш местоположението на „Резервна позиция едно“.
— Откачено копеле — въздъхна Монтейн. За своите специалисти по комуникациите каза: — Обадете се на „Резервна позиция едно“. Необходима ми е проверка на местонахождението. Веднага.
Мъри се чувстваше отвратително. Въпреки че Адел не бе силен ураган, според Вегенер надминаваше очакваното. Вълните достигаха десет метра и макар „Панаш“ да изглеждаше канара от бяла стомана до пристанището, сега се люшкаше като детско корабче в леген. Агентът от ФБР беше сложил скополаминова лепенка под ухото си, за да се бори с морската болест, но в момента не се справяше добре. А Вегенер просто си седеше на стола и пушеше лулата си като дядото от „Старецът и морето“, докато Мъри се държеше здраво за перилото над главата си и се чувстваше като цирков акробат на трапец.