Адмирал Кътър се беше завърнал два дни по-рано и работеше според нормалния си график. Президентът отиде на политическо пътуване, като се опитваше да възстанови позициите си в броя на гласовете преди кампанията, която трябваше да започне след две седмици. Това облекчи много двете тежки седмици за неговия съветник по въпросите на националната сигурност. Кътър реши, че толкова служба му стига. Служил беше на президента добре, правил беше неща, които трябва да бъдат направени, и имаше правото на награда. Помисли си, че флотски адмирал би било подходящо възнаграждение. Предпочиташе да получи командването на Атлантическия флот. Вицеадмирал Пейнтър, настоящият заместник-командващ Атлантическия флот, очакваше този пост, но в края на краищата решението трябваше да вземе президентът и Кътър смяташе, че ще получи всичко, което поиска. Ако президентът бъде преизбран, може би щеше да стане и председател на Съвместното командване на… Това беше въпрос, който може да обмисли по време на закуската. Като никога закуската му беше в цивилизовано късен час. Той дори смяташе да потича след сутрешното информиране от ЦРУ. На вратата се позвъни точно в седем часа и петнадесет минути. Кътър сам отвори.
— Кой сте вие?
— Офицерът, който провежда редовното информиране, е болен, сър. Днес аз изпълнявам задълженията му — каза човекът. Беше около четиридесетгодишен и изглеждаше като жилав стар оперативен офицер.
— Добре, влезте — подкани го с ръка към кабинета си Кътър. Мъжът седна, като с удоволствие забеляза, че адмиралът има телевизор и видео.
— Е, откъде започваме днес? — попита Кътър, след като вратата се затвори.
— От Гуантанамо, сър — отговори мъжът.
— Какво става в Куба?
— Всъщност, сър, имам го на видеозапис. — Оперативният офицер вкара касетата в апарата и натисна бутона за възпроизвеждане.
— Какво е това… — „Господи!“ Лентата се въртя още няколко минути, преди човекът от ЦРУ да я спре.
— Е, и? Това са думите на предател на родината си — каза Кътър в отговор на очакващата усмивка на офицера.
— Имаме и това. — Вдигна една снимка, на която се виждаха двамата заедно. — Лично аз бих предпочел да ви видя във федералния затвор. Това иска ФБР. Ще ви арестуват по-късно през деня. Можете да си представите обвиненията. Заместник-директорът Мъри води случая. Вероятно в момента се среща с главния съдия — не зная какъв точно е механизмът. Лично на мен ми е все едно.
— Тогава защо…
— Обичам филмите. Едно време бях и във военноморския флот. Във филмите в подобен момент винаги дават на човека възможност сам да поправи нещата — обикновено казват, че го правят „за честта на пагона“. На ваше място не бих се опитвал да бягам. Ако не сте забелязали, наблюдава ви един екип от ФБР. Като се има предвид бюрокрацията в този град — колко време е необходимо, за да се свършат тези неща, — предполагам, че няма да се срещнете с тях преди десет или единадесет часа. Ако ги дочакате, адмирале, то Господ да ви е на помощ. Ще ви затворят за цял живот. На мен ми се иска да ви дадат по-лоша присъда, но ще ви затворят за цял живот в килия с някой пандизчия, който ще си завира онази работа в малкия ви, тесен задник, когато наоколо няма охрана. Нямам нищо против да видя и това. Както и да е. — Извади касетата, върна я в куфарчето заедно със снимката, която ФБР не трябваше да му дава. А бяха казали на Райън, че Кларк ще я използва само за да идентифицира Кортес. — Довиждане, сър.
— Но вие…
— Какво направих ли? Никой не ме е карал да се заклевам да пазя тайна за това. Каква тайна разкрих, адмирале? Вие сте били там през цялото време.
— Вие сте Кларк, нали?
— Извинете, кой? — каза той на излизане. После изчезна.
Половин час по-късно Пат О’Дей видя Кътър да тича надолу по хълма към алеята „Джордж Уошингтън“. „Едно от хубавите неща при отсъствието на президента е — мислеше си инспекторът, — че не трябваше да става в четири и тридесет сутринта, за да посреща този гад.“ Кътър бе излязъл едва от четиридесет минути и доста време прави упражнения за разпускане. О’Дей го остави да мине покрай него, а след това го последва. Лесно поддържаше дистанцията, защото мъжът беше доста по-стар. Но това не беше всичко…
О’Дей го следва в продължение на миля, след това две, докато наближиха Пентагона. Кътър продължи по пътеката за тичане между шосето и реката. Май не се чувстваше добре. Редуваше ходене с тичането. О’Дей си помисли, че може би се опитва да провери дали не го следят, но… След това отново затича.