В събота след изборите Дан Мъри закара Мойра Улф до военновъздушната база „Андрюс“, където ги очакваше един реактивен самолет. Изминаха малко повече от три часа, преди да кацнат в базата в Гуантанамо. Останала от испано-американската война, Гитмо, както я наричат, е единствената американска военна база на комунистическа земя, един трън в очите на Кастро, който го дразнеше толкова, колкото той дразнеше и съседите си от другата страна на Флоридския пролив.
Мойра имаше добра работа в Министерството на земеделието, беше секретарка на един от директорите. Сега беше по-слаба, но Мъри не се тревожеше за това. Започнала бе тренировки с ходене и се оправяше добре на психологическите сеанси. Тя беше последната жертва и той се надяваше, че пътуването ще й помогне.
Кортес си помисли, че това е големият ден. Изненада се и се разочарова от съдбата си, но се примири с нея. Беше играл с големи залози и загуби много. Боеше се от съдбата си, но беше решил да не го показва. Не и на американците. Натовариха го на задната седалка на една лимузина и го откараха към портала. Видя друга кола пред тяхната, но не й обърна особено внимание.
Най-после я видя — високата ограда от бодлива тел, охранявана от една страна от американските морски пехотинци в своите шарени униформи — наричаха ги „здраво ушити дрехи“, както бе научил Кортес — и от другата страна — от кубинци в бойни униформи. Кортес си помисли, че може би… може би ще успее да се измъкне от това положение. Колата спря на петдесет метра от портала. Ефрейторът отляво го издърпа навън и отключи белезниците му, сякаш за да не ги отнесе от другата страна и да обогати с тях една комунистическа страна. „Каква глупост“ — помисли си Кортес.
— Хайде, Панчо — каза му чернокожият ефрейтор. — Време е да си идеш у дома.
Въпреки че не носеше белезници, двамата морски пехотинци го хванаха под мишниците, за да му помогнат да се придвижи към родината си. Видя, че на портала го очакват двама офицери, засега съвсем безстрастно. Вероятно ще го прегърнат, когато премине портала, което нямаше да означава нищо. Каквото и да става, Кортес беше решил да приеме съдбата си като мъж. Изправи гръб и се усмихна на хората, които го чакаха, сякаш са му роднини, които го посрещат след дълго пътуване.
— Кортес — повика го един мъжки глас.
Те излязоха от колибката на охраната до портала. Не познаваше мъжа, но жената…
Феликс спря и двамата морски пехотинци за малко не го събориха. Тя стоеше на място и го гледаше. Не каза нищо, а и Кортес не знаеше какво да каже. Усмивката изчезна от устните му. Погледът в очите й го накара да се свие вътрешно. Никога не беше искал да й причини болка. Да я използва — да, но никога да…
— Хайде, Панчо — подкани го ефрейторът, като го бутна напред. — Добре дошъл у дома, заднико. — Изпрати го с един последен тласък.
— Добре дошли у дома, полковник — каза по-старшият от двамата кубинци. Прегърна бившия си другар и прошепна: — Има да отговаряш за много неща!
Но преди да го отмъкнат, Феликс се обърна още един последен път, за да попие с очи Мойра, която просто стоеше там до непознатия мъж. И последната му мисъл беше, че тя отново го разбра: тишината издава най-голямата страст.