Корупцията на Америка беше очевидна за Ернесто. В края на краищата той я подхранваше. В продължение на много години определени сили в най-големия и най-важен негов пазар водеха агитации за легализиране на дейността му там. За щастие всички те бяха се провалили. Това щеше да бъде провал за Картела и показваше още веднъж как на правителството може да му липсва разум да работи в свой интерес. Американското правителство можеше да спечели милиарди от този бизнес — като него и съдружниците му, — но му липсваше проницателност и ум, за да го направи. И те се наричаха велика сила. Въпреки всичката си предполагаема сила янките нямаха нито воля, нито мъжество. Той можеше да регулира нещата там, където живее, а те не можеха. Можеха да плават по океаните, да пълнят небето със самолетите си, но смеят ли да ги използват в защита на собствените си интереси? Той поклати развеселено глава.
Не. Американците не можеха да бъдат уважавани.
6.
ВЪЗПИРАНЕ
Феликс Кортес пътуваше с пуерторикански паспорт. Ако някой забележеше кубинския му акцент, той щеше да обясни, че семейството му е напуснало тази страна, когато е бил дете, но чрез внимателен подбор на входното летище той избягваше подобно нещо. Освен това работеше и по акцента си. Кортес владееше свободно три езика — английски, руски и родния си испански език. Беше вулгарно красив с тропически загар, който едва се различаваше от тена на човек, връщащ се от отпуск. Тънкият мустак и ушитият по поръчка костюм показваха, че той е преуспяващ бизнесмен, а блестящите му зъби го правеха приятен преуспяващ бизнесмен. Чакаше на емигрантската опашка на международното летище „Дълес“ и разговаряше с дамата зад себе си, докато стигна до инспектора от емигрантската служба. Държеше се покорно и не бързаше като човек, който пътува често.
— Добър ден, сър — каза инспекторът, като едва повдигна очи от паспорта. — Какво ви води в Америка?
— Бизнес — отговори Кортес.
— Аха — изръмжа инспекторът. Прелисти паспорта и видя многобройни печати за входни визи. Човекът пътуваше много и към половината от пътуванията му през изминалите… четири години бяха до Щатите. Печатите бяха разпределени по равно между Маями, Вашингтон и Лос Анжелис. — Колко време ще останете?
— Пет дни.
— Имате ли нещо за деклариране?
— Само дрехи и работните си записки. — Кортес вдигна куфарчето си.
— Добре дошли в Америка, мистър Диас. — Инспекторът постави печата на паспорта и му го подаде.
— Благодаря ви. — Той отиде, за да си вземе чантата — голяма и доста използвана чанта за два костюма. Опитваше се да минава през американските летища в часове на малко натоварване. Това се дължеше не толкова на удобството, колкото на факта, че е необичайно време за човек, който има нещо за криене. В по-малко натоварените часове инспекторите имаха възможност да досаждат на хората колкото си искат и не пускаха кучетата, надушващи наркотиците, покрай куфарите. Освен това, когато летището не бе претъпкано, можеше и по-лесно, разбира се, да забележи дали не го наблюдават, а Кортес (Диас) беше специалист в това отношение.
Спря се пред бюрото на „Херц“, където нае един шевролет от големите. Кортес не обичаше американците, но харесваше големите им коли. Всичко мина съвсем нормално. Той използва кредитна карта „Виза“. Младата дама на бюрото зададе обичайния въпрос дали не желае да стане член на клуб „Херц № 1“ и той пое брошурата с престорен интерес. Единствената причина да използва една и съща фирма за автомобили под наем беше, че просто нямаше достатъчно други, за да може да избегне повторението. Освен това той никога не използваше едни и същи паспорт и кредитни карти. В едно място, недалеч от дома му, имаше такива в изобилие. Беше дошъл във Вашингтон, за да се срещне с един от хората, които правеха това възможно.