— И двамата са живи, нали? Само двама бяха и са живи. Изпратих по хеликоптера касетата със записа на претърсването, нали? Искам да кажа, че ако и двамата са живи, то кого сме разстреляли?
— Обесили — поправи го Мъри. — Казват, че сте обесили единия от тях.
— Чакайте малко. — Вдигна телефона и натисна един бутон. — Говори капитанът от мостика. Изпрати заместника ми в каютата. Благодаря. — Телефонът се върна на мястото си и Вегенер вдигна поглед. — Ако нямате нищо против, искам и моят заместник да чуе това.
Мъри успя да запази безстрастната си физиономия. „Трябваше да се сетиш за това, Дани — помисли си той. — Имали са достатъчно време да измислят подробностите, а мистър Вегенер не е глупак. Може да се крие зад цял сенатор и ние предал двама хладнокръвни убийци. Дори и без признание от тяхна страна има достатъчно улики за углавно престъпление, а ако се занимаваш с Вегенер, рискуваш да загубиш това. Важността на жертвата… е, прокурорът няма да се съгласи. В никакъв случай…“ Нямаше нито един прокурор в Съединените щати, комуто липсваха политически амбиции, и поставянето на тези двамата на електрическия стол струваше половин милион гласа. Мъри не можеше да поеме риска да провали половин милион гласа. Директорът на ФБР Джейкъбс е бил федерален прокурор и ще разбере. Мъри реши, че това може да направи нещата далеч по-лесни.
След миг се появи заместник-капитанът и след като се представиха, Брайт продължи с версията си за това, което двамата бяха казали в местната служба на ФБР. Нужни му бяха пет минути, през които Вегенер пуфкаше лулата си и позволи на очите си леко да се разширят.
— Сър — каза заместник-капитанът, — чувал съм няколко хубави морски истории, но тази ще бъде шампион на всички времена.
— Аз съм виновен — обади се Вегенер, като поклати глава. — Не трябваше да им връщам марихуаната.
— Как така никой не е забелязал какво пушат? — попита Мъри не толкова от любопитство да чуе отговора, а от възхищение за умението, с което им беше представена историята. Изненада се, когато заместник-капитанът отговори:
— Има един отвор за вентилация точно зад мостика. Ние не надзираваме затворниците постоянно — а тези са ни първите между другото, — защото това е ненужна заплаха или нещо подобно. Както и да е, в устава ни е записано да не го правим. Пък и нямаме много хора, които можем да изпратим да ги пазят. Та димът бива изсмукван през оня канал и никой не е забелязал миризмата чак до вечерта. След това беше твърде късно. Когато ги доведохме в каюткомпанията за разпит — един след друг, и това е записано в устава, — бяха с лъснали очи. Първият не проговори. Вторият говори. Имате записа, нали?
— Да. Гледах го — отговори Брайт.
— Значи сте видели, че им прочетохме правата от картата, която носехме точно по устава. Но да сме ги бесили? По дяволите! Това е щуротия. Наистина е откачена работа. Ние не… искам да кажа, ние не можем да ги обесим. Дори не зная кога такова нещо е било позволено от закона.
— Зная, че за последен път е било позволено през 1843 година — каза капитанът. — Причината да има академия в Анаполис е, че някои хора били обесени на кораба „Сомерс“. Един от тях бил синът на военния министър. Предполага се, че имало опит за бунт, но доста воня се е вдигнала около случая. Вече не бесим хора — сухо завърши Вегенер. — Отдавна съм в армията.
— Не можем дори да имаме военен съд — добави заместникът. — Искам да кажа, сами. Упътването по този въпрос тежи около пет килограма. Господи, нали трябват съдия и истински адвокати. Служа вече почти девет години и не съм виждал истинско бесене, само практическите упражнения, които провеждат в часовете по право в академията. На борда правим единствено „капитанска мачта“, и то рядко.
— Но идеята не е лоша. Не бих имал нищо против да обеся онези кучи синове — отбеляза Вегенер. На Мъри му се стори, че думите му бяха много странни и уместни. Съжали Брайт, който вероятно не е имал случай, който да се извърти така. В този смисъл Мъри беше благодарен за времето, което беше прекарал като аташе по правните въпроси в Лондон. Разбираше от политика повече от останалите агенти.
— О?
— Когато бях малък, бесеха убийците. Израснал съм в Канзас. А тогава нямаше много убийци. Разбира се, сега сме твърде цивилизовани, за да го правим, и убийства стават всеки ден. Цивилизовани — изсумтя Вегенер. — Заместник, бесили ли са пирати по този начин?
— Мисля, че не. Екипажът на Черната брада е бил съден в Уилямсбърг. Ходил ли си там? Старият съд се намира в туристическата част на града. Помня, чух, че били обесени на мястото, където се намира хотел „Холидей ин“. А капитан Кид май са го закарали в Англия, за да го обесят. Да, имали са място, наречено пристанище за екзекуции или нещо такова. Та мисля, че не — не сме го правили на борда на корабите дори и по онова време. И е съвсем сигурно, че не сме го направили и сега. Що за история, Господи!