Избра една малко известна марка от долината на река Лоара за вечерята си. Сервитьорът щракна одобрително химикалката си и взе менюто.
Кортес беше израснал в страна, където бедните хора — тази категория включваше почти всички — просеха за обувки и хляб. В Америка бедните райони бяха онези, в които хората вземаха наркотици, струващи стотици долари в брой седмично. За бившия полковник това беше повече от странно. В Америка наркотиците се разпространяваха от бордеите към покрайнините на градовете, като донасяха благосъстояние на хората, които имаха стоката, нужна на другите.
А точно това ставаше и на международно ниво. Янките, вечно стиснати при отпускане на официални помощи за по-бедните си съседи, сега ги заливаха с пари, но на така нареченото междуправителствено ниво. Човек можеше да се посмее на това. Не знаеше и не се интересуваше колко дава правителството на янките на приятелите си, но беше сигурен, че обикновените граждани, дотолкова отегчени от комфортния живот, че имаха необходимост от химически стимули, даваха далеч повече и го правеха, без да поставят условия за „правата на човека“. Беше прекарал толкова много години като професионален офицер от разузнаването в опити да намери начин да унижи Америка, да навреди на статута й, да намали влиянието й. Феликс разбра, че подходът му е погрешен. Беше използвал марксизма, за да се бори с капитализма независимо от това, че беше известно кои неща вършат работа и кои не. Но можеше да използва капитализма в борбата срещу самия него и да изпълни първоначалната си мисия, като през това време се наслаждава на облагите на самата система, на която се опитваше да навреди. А най-странно от всичко беше, че бившите му работодатели го смятаха за предател, защото намери начин, който върши работа…
Кортес си помисли, че човекът насреща му е типичен американец. Тежащ повече от необходимото поради твърде много добра храна и невнимателен с дрехите си. Вероятно не лъскаше и обувките си. Кортес си спомни, че прекара почти цялото си детство бос и се беше считал щастливец, че има три собствени ризи. Мъжът караше скъпа кола, живееше в удобен апартамент, имаше работа, за която му плащаха колкото на десет полковници от DGI, и това не му стигаше. Ето я Америка — независимо какво имаха хората, то никога не беше достатъчно.
— Е, какво ново имате за мен?
— Четири перспективни предложения. Цялата информация е куфарчето ми.
— Добри ли са? — попита Кортес.
— Всички отговарят на вашите изисквания — отговори мъжът. — Нима аз не съм…
— Да, на вас може да се разчита напълно. Затова ви плащаме толкова много.
— Радвам се, че ме оценявате, Сам — каза мъжът с известно самодоволство.
Феликс — Сам за човека, с когото обядваше — винаги ценеше хората, с които работи. Оценяваше способностите им. Оценяваше информацията, която му даваха. Но ги презираше заради това, че са слабаци. И все пак един офицер от разузнаването — така мислеше за себе си — не можеше да бъде много придирчив. Америка изобилстваше от хора като този. Кортес не се замисляше, че и той бе купен. Считаше себе си за умел професионалист, донякъде наемен войник, но това беше съвсем според почитаната традиция, нали? Освен всичко той вършеше онова, което предишните му господари искаха от него, само че по-ефективно, отколкото беше възможно в DGI, а и друг плащаше. Всъщност в крайна сметка самите американци му плащаха заплатата.
Вечерята премина без инциденти. Виното беше точно толкова превъзходно, колкото очакваше, но месото бе препечено и зеленчуците го разочароваха. Помисли си, че Вашингтон има прекалено голяма слава като град на ресторантите. На излизане просто взе куфара на своя компаньон и отиде до колата си. Върна се в хотела след спокойно двадесетминутно каране. После прекара няколко часа в разглеждане на документите. Кортес мислеше, че можеше да се разчита на този човек, той заслужаваше признанието му. Всичките четири предложения бяха солидни. Щеше да започне да наема хора още утре.
7.
ИЗВЕСТНИ И НЕИЗВЕСТНИ НЕЩА
Нужна му беше седмица, за да свикне с надморската височина, точно както му каза Хулио. Чавес отпусна раницата. Все още не носеха съвсем пълни раници, само единадесет килограма. Но те не бързаха, почти нежно въвеждаха хората в програмата за настройка към други условия, вместо да използват по-свирепи методи. Това допадаше на сержанта, който все още леко се задъхваше след пробег от осем мили. Раменете, а и краката го боляха по обичайния начин, но около себе си вече не чуваше звуци от повръщане и нямаш никой отказал се. Останаха само обичайните ругатни и оплаквания.