Това нямаше значение за хората в Кейп Канаверал. Един офицер от военновъздушните сили за връзка с обществеността даде изявление, в което се казваше, че (секретното) извеждане в космоса не е осъществено на необходимата орбита. Това потвърдиха и руснаците, които бяха очаквали спътникът да застане над Индийския океан, а всъщност той се клатушкаше над границата между Бразилия и Перу, от която дори не можеше да се види руската граница. Любопитен им се стори фактът, че американците са допуснали спътникът да се включи сам. От друг „риболовен траулер“, плаващ около калифорнийския бряг, подслушваха откъслечните закодирани съобщения от спътника към някоя наземна станция. Но каквато и информация да изпращаше, тя не интересуваше много Съветския съюз.
Тези сигнали се получаваха във Форт Хуачуа, Аризона, където техниците в друг, трудно разпознаваем автомобил за комуникации, чиято спътникова антена се намираше отвън, започнаха да настройват приборите си. Не подозираха, че изстрелването трябваше да изглежда неуспешно. Знаеха само, че всичко, свързано с него, беше тайна.
„Джунглата“ — помисли си Чавес. Тя миришеше, но той не се притесняваше толкова от вонята, колкото от змиите. Чавес никога не беше казвал на никого, но мразеше змиите и се страхуваше от тях. Всякакви змии. Не знаеше защо и се тревожеше от факта, ч страхът от змии е характерен за жените, а не за мъжете. Но дори мисълта за хлъзгавите, слузести гадини, за тези безкраки гущери с трепкащи езици и немигащи очи караше кожата му да настръхва. Висяха от клони или се криеха под камъни в очакване той да мине, за да ухапят най-удобната част от тялото му. Знаеше, че биха го направили, ако им падне. И сигурно щеше да умре. Затова беше нащрек. Нито една змия не може да го ухапе, не и ако е нащрек. Най-малкото имаше оръжие със заглушител. Така можеше да ги убива, без да вдига шум. „Шибани змии.“
Най-после стигна до пътя. Всъщност трябваше да си остане в тинята, но искаше да легне на сухо, чисто място, което най-напред огледа с очилата си за нощно виждане „AN/PVS-7“. Нямаше змии. Пое дълбоко дъх, а след това сне пластмасовата манерка от колана си. Движили се бяха цели шест часа, като покриха почти пет мили, което беше изсипване от тяхна страна, но трябваше да стигнат до този път преди зазоряване, и то така, че да не бъдат забелязани от противника, който знаеше за присъствието им. Чавес беше ги видял на два пъти. Всеки път по двама американски войници, които всъщност не бяха войници, не и според неговите разбирания. Чавес с взвода си бе ги заобиколил, като се примъкна през блатото тихо като… „змия“, кисело си помисли той. Съвсем лесно можеше да елиминира и четиримата, но задачата не беше такава.
— Добре се справи, Динг. — Капитан Рамирес легна до него. Говореха шепнешком.
— По дяволите, те спяха.
Капитанът се усмихна в тъмното.
— Мразя проклетата джунгла. Всичките тези шибани насекоми.
— Насекомите не са толкова страшни. Аз не харесвам змиите.
Двамата мъже огледаха пътя в двете посоки. Нищо. Рамирес потупа сержанта по рамото и отиде да провери останалата част от взвода. Веднага след като се отдалечи от дърветата на около триста метра се появи една фигура. Човекът се движеше право към Чавес. Охо.