— Ти си го вземи — отвърна Дан. — Не съм ти роб.
— Да, ама си — добавих.
— О, боже! — възкликна Уил, грабна дистанционното и ми го подаде. — Ето, дръж. Понякога си толкова мързелива, Тори.
— Е, и? — рекох и си изхлузих обувките. — Лошо няма. Хайде да гледаме.
Насочих дистанционното и превключих на режим дивиди. Имахме пуканки и филми. А Леля Фийби и вуйчо Кев щяха да се появят по-късно с пица. Очертаваше се да си изкараме готина вечер, като изключим разочарованието ми от по-рано днес, че не мога да изляза с приятелките си.
На връщане от училище реших да не си развалям вечерта и настроението само защото нямах възможност да изляза. Рядко се отчайвам. Понякога само се натъжавам. Но смятам, че е безпредметно да се тормозиш за неща, които не можеш да промениш. Андреа я нямаше у дома. Беше на гости с преспиване, нещо, свързано с литературния клуб. Представяте ли си — преспиване, свързано с клуба й по литература! Тя е на седемнайсет. Петък вечер е. Но вместо да пробва нови гримове, да клюкарства, да обсъжда момчета или пък да гледа интересен филм, сестра ми се занимава с обсъждането на разни книги с приятелките си. Жалка история. Понякога си мисля, че няма нищо общо със семейството ни. Не изглежда като нас. Кожата й е бяла, косата й е руса с тънък косъм и има сини очи. Всички останали сме тъмни със зелени очи. Но както и да е. Вкъщи бяхме само аз и момчетата. И котките (които също са тъмни със зелени очи).
Дивидитата, които Уил донесе, бяха филми на ужасите (в тон с костюмите ни), така че с напредването на вечерта здравата се посмяхме, оглеждайки се един друг кой се е изплашил най-много. Както обикновено това беше Дан. Станал е такъв пъзльо, откакто някакъв старец във влака му разказал, че ирландските духове, наречени банши, надничали през прозорците на хората на смъртен одър и виели: „Денят е за живите, а нощта — за мъртвите“.
Когато отиде да ни направи горещ шоколад (той е нашият прислужник, понеже е най-малкият — на единайсет), Уил и аз се измъкнахме навън и нададохме вой пред прозореца на кухнята. Резултатът беше умопомрачителен. Дан стана бял като платно и едва не изпусна чашата, която държеше. Тогава Уил развали всичко с кикота си. Дан погледна през прозореца и ни видя да обикаляме, поклащайки се, около простора, изблещени като зомбита. Никак не му стана забавно.
Аз лично не вярвам в съществуването на призраци, банши или зомбита, но Дан вярва и ни беше истински ядосан. Нямаше нищо против да се маскира като вампир, но не му допадаше идеята, че може би има истински вампири зад живия плет в задния ни двор. Той се втурна нагоре по стълбите и не желаеше да излезе от стаята си, та накрая се наложи да му се молим. Трябваше да паднем на колене в коридора пред вратата на стаята, която делеше с Уил, и да го увещаваме. Понякога е доста опърничав и навъсен. Особено ако смята, че хората му се присмиват. Скоро след това леля Фийби и вуйчо Кев пристигнаха с храната и това го умилостиви. Нямаше как да устои на съблазнителната пица „Нептун“ с четири вида сирене. И не можа да не се усмихне, като видя колко идиотски изглеждаха и двамата с маските си на зли гоблини. Мама се върна в единайсет и половина, точно след като леля Фийби и вуйчо Кев си тръгнаха.
— Защо не сте си легнали още? — попита тя, когато ни видя всички, седнали около телевизора. — Вечерният ви час отдавна мина.
— Хайде, мамо, петък вечер е. Утре не сме на училище — обади се Уил.
— Аз пък чаках да се прибереш — рекох, станах от дивана и я прегърнах. — Нека да ти препека филийки с риба тон и да ти направя горещ шоколад.
— И на мен един — добави Дан.
— За мен също — включи се и Уил.
— Направете си сами — отвърнах, като се запътих към кухнята, където извадих чаши за всички ни. — Освен това току-що се натъпкахте с пица.
Обичам да се грижа за мама, като се върне вкъщи. Направо се скапва от работа. А тази вечер имаше страшно уморен вид. Напоследък често й се случваше, но в крайна сметка кой не би изглеждал така, ако работи на три места? Вече не й остава време да се грижи за външния си вид, така че само хваща косата си отзад на кок и облича стар анцуг. Спомням си, че преди години косата й беше добре подстригана, лъскава, дрехите й бяха хубави и носеше бижута. Тогава ходеше само на една работа, и то на непълен работен ден — библиотеката. А сега постоянно работи. От понеделник до петък през деня работи като секретарка на местния ветеринар. Повечето вечери ходи да чисти за една агенция, която я изпраща на места като стадиона, където беше тази вечер. Ако имаше голям мач, не се прибираше до един през нощта. Тази вечер обаче се бе състоял концертът на „Сайбър Куинс“ и сигурно ми носеше билети, защото знаеше, че колекционирам билети от рок концерти в лексикона си с корица в зелено и златисто. Така че не беше пълна лъжа това, че казах на Джорджи, че имам билети. Само дето ги получих едва след края на концерта.