Третата работа на мама е да прави торти за специални поводи. Невероятна майсторка е. Може да ти приготви каквото си поискаш. Ако например някой, който се занимава с компютри, поиска торта с формата на компютър, тя ще я направи. Или пък ако е фотограф, тя може да направи тортата му да прилича на фотоапарат. Приготвяла е торти за малки момченца с формата на Супермен, торти като розови сърца по случай Свети Валентин, като ракети за тенис за фенове на тениса. Каквото й поискат. За съжаление не й остава много време за тази работа, защото все я търсят от агенцията за почистване.
— Е, как беше денят ти? — попита мама, като взе писмата от масичката във фоайето и ме последва в кухнята.
— Добре — отвърнах. Спестих й, че ми се наложи да пропусна ходенето на кино с Лудетините. Не ми се искаше да се тормози и за такива неща, освен всичко останало. За миг, докато й препичах филийките, си помислих да я питам дали въобще има някакъв шанс да отида на екскурзията от училище за сметка на джобните ми през следващите петнайсет години. Изражението й при отваряне на едно от писмата ме възпря.
— Какво е това? — попитах.
Тя пое дълбоко дъх.
— О, нищо особено, поредната сметка.
— Можем ли да я платим?
Мама кимна утвърдително.
— Ще се оправим някак! Не се тревожи, Тори! И това ще мине! Ще оцелеем! Винаги успяваме.
Не можах да се въздържа и въздъхнах, като продължих да приготвям вечерята й. И това ще мине. Само дето не исках единствено да оцеляваме. Искаше ми се да имаме повече от достатъчното за оцеляване. Искаше ми се да забогатеем. Мама отново щеше да има хубави дрехи и нямаше да й се налага да работи толкова много. Меломанът Уил щеше да си вземе айпод, Дан — колелото, за което мечтаеше от сто години. А за себе си исках да имам неща като тези на Меган, Джорджи и Хана. И да излизам като другите момичета на моята възраст. „Всъщност не е така — осъзнах внезапно. — Нямам желание да съм като останалите момичета. Искам да съм ужасно, умопомрачаващо богата. Бих купила дори нови каишки за Мийтлоуф и Мармит. Украсени с диаманти“.
— Каква беше тази въздишка? — попита мама, на която както обикновено нищо не й убягваше. — Всичко наред ли е с Лудетините?
— О, да! — отвърнах, като побързах да извадя един поднос. Прогоних от ума си всички мисли за Италия и подредих красиво продуктите върху подноса. Това съм го научила от мама. Тя прави всичко възможно, за да придаде специален вид и на най-обикновените неща, макар и само със слагането на красиви салфетки или свежи цветя на масата в трапезарията.
— Между другото — обяви мама с усмивка, като оставих пред нея подноса със сгъната коледна салфетка (единствената, която успях да намеря), — имам нещо, което вероятно ще те заинтригува.
Зарови из чантата си, откъдето извади някакъв плик и ми го подаде.
— Заповядай. Утре вечер в хотел „Бриджуотър“, близо до Осбъри, ще се състои благотворително мероприятие. Имам билети, ако ти се ходи.
Опитах се да изглеждам въодушевена, но благотворително мероприятие? Голяма работа. Не, благодаря!
Мама прихна да се смее, като видя физиономията ми.
— Не става въпрос просто за каква да е благотворителна вечер — продължи тя, — а за благотворителен бал. Възможност да блеснеш. Знам колко ти харесва това. Ще е пълно с известни личности. Само погледни списъка с гостите.
Взех листа, който ми подаде, и му хвърлих един поглед. Боже мили! Върхът на сладоледа бяха „Дъст Бейбис“. Най-великата група на света. И, майчице мила, майчице мила, Алиша Бартли от любимата ми сапунена опера. И… не може да бъде… Йън Грегъри от Т4. Толкова е готин. Моят идеал. А списъкът не свършваше дотук.
— Това е страхотно — успях най-сетне да продумам. — И казваш, че мога да отида?
Мама се усмихна и кимна утвърдително.
— Организира го госпожа Джаксън. Винаги е толкова мила. Спомняш ли си я? Миналата година за рождения й ден й направих торта с формата на плувен басейн. Та тя ме помоли да приготвя някои от специалните си сладкиши по случай събитието и да й помогна малко по време на него. Попита ме дали бих искала два безплатни билета за някого.