— Мамо, това е страхотно! — възкликнах, като разгледах останалите имена от списъка със звездите.
— Зная, миличка — отвърна тя. — В последно време благотворителността става все по-популярна. Опитват се да привлекат големите имена. И по всичко личи, че ще е забавно.
— И на мен така ми изглежда.
— Значи искаш да отидеш?
— Ъъъ… сто процента.
Мама се усмихна доволно.
— Добре. Време беше да ти се случи нещо специално, което да очакваш с нетърпение, Тори.
Супер яко — помислих си. — Така, Пепеляшка няма да отиде в Италия. Нито на кино. Но ще отиде на бал. На най-великия благотворителен бал в историята.
Нямах търпение да кажа на Хана, Джорджи и Мег.
Трета глава
Осбъри
— Мама ще побеснее, ако разбере, че си ровила тук — каза Уил, появявайки се зад мен, докато преглеждах гардероба на мама събота сутринта, като си мислех, че всички са излезли.
Бях измъкнала всичките си дрехи на пода в нашата стая с Андреа, както и тези на Андреа, понеже беше на кръжока си по шах. (Тя наистина е пълна задръстенячка — да се интересува от шах, книги, наука и история. Пфу!) След като преобърнах нашите неща, отидох да проверя тези на мама.
— Но тя няма да разбере, нали? — отвърнах и се опитах да хвана Уил за китката и да го ощипя. Той се оказа по-бърз от мен и ме удари в стомаха. Превих се от болка. Удоволствието да имаш братя. Надявах се, че с навършването на петнайсетте бе над раснал желанието да тормози малката си сестра, но явно не беше така.
— Какво ще ми дадеш, за да не те издам? — попита Уил.
— Насинено око — отвърнах. — А сега изчезвай и ме остави на мира. Имам важна работа.
— Като например?
— Като например да намеря какво да облека за голямото събитие тази вечер. Положението е безнадеждно, Уил. Може дори да се наложи да дам билетите на някой друг.
— Че защо? Мислех, че си на седмото небе от щастие, че ще ходиш — възможност да се покажеш и такива неща.
— Бях, но ох… няма как да разбереш. Ти си момче.
Уил огледа купа дрехи, които оставих на леглото.
— Всъщност разбирам. Не съм чак толкова тъп, за колкото ме мислиш. Нямаш идея какво да облечеш, а ти се иска да изглеждаш убийствено.
Хм. Май наистина не беше толкова тъп, за колкото го мислех.
— Ами, да… именно. Страшно е важно. Ще е пълно с известни хора и бас ловя, че ще са облечени по последна дума на модата, не с какво да е. А аз нямам нищо. Направо съм си „кръпка“.
— Кръпка? — попита Уил.
— Това е човек, който няма готини дрехи, нали се сещаш, не са маркови.
— О, това ли било! Е, и? Аз пък мислех, че най-важното е дали нещо ти стои добре, или не, а не дали носи знака на някаква гъзарска марка. Все ще намериш нещо.
— Не и нещо шик. Освен онзи сребрист потник, който мама ми взе миналата година от „Оксфам“, но от прането се е разтегнал и е избледнял. О, защо нямам сестра, която да се облича модерно? Сестра, чийто гардероб да е пълен със супер готини дрехи, които да обличам назаем. А моята е без никакъв усет за мода. Аз, от друга страна, имам невероятен вкус.
— Супер готин невинаги означава скъп — каза Уил.
— Ти пък какво знаеш!
— Ами и аз имам очи, нали? — отвърна Уил, като се настани удобно върху леглото на мама. — И съм виждал момичета, които изглеждат супер яко заради начина, по който им стои това, което са облекли. А не защото струва цяло състояние. Както и да е, не можеш ли просто да заемеш нещо от някоя от своите богати приятелки? Джорджи сякаш има доста неща. Бас ловя, че е пълна с дрехи. Питай я.
— О, ти бедно и умствено ограничено същество, нищо не схващаш.
— Напротив, схващам. Не искаш тя да разбере, че сме бедни. Не си мисли, че не съм наясно — срамуваш се кои сме, къде живеем и…
Бях шокирана, че си мислеше такива неща. За нищо на света не бих се срамувала от него.
— Нищо подобно. Ясно е колко разбираш. Както и да е, мама има два билета, а Андреа не прояви интерес да отиде и ми каза, че мога да поканя някоя приятелка. Така че попитах Джорджи. Чат ли си? Не искам да заемам нищо от нея, защото тя ще облече най-готините си дрехи.
— Обзалагам се, че има купища други хубави неща. А ти се срамуваш от нас. Виждал съм те, когато си тук с приятелките си. Нямаш търпение да ги изкараш от къщи.
— Не се срамувам от вас, Уил. Честно. Не и от това, което сте, а само от мястото, където живеем. Огледай се само… — рекох и посочих старомодните бежови тапети по стените. — Ако бе виждал къщата на Джорджи, щеше да разбереш.